— Раждането предстои съвсем скоро, не бива да пътувам.
— Ще се справиш — казвам. — Можеш да лежиш на койката в кораба точно както щеше да си лежиш в леглото у дома.
Въпреки това тя още се колебае.
— А ако е свирила, за да призове вятър?
— Какво?
— Кралицата, и майка й, вещицата. Вещиците могат да призовават вятър с изсвирване, нали? Ами ако тя е призовала вятър и той е там някъде, по пътя ни, и ни очаква?
— Тя не може да направи такова нещо, Из. Тя е просто обикновена жена.
— Би го направила, знаеш, че би го направила. Тя никога няма да ни прости за смъртта на баща си и брат си. Майка й го каза достатъчно ясно.
— Разбира се, че бяха разгневени, но тя не може да го направи, не е вещица.
Внезапно баща ми се озовава до нас.
— Качвайте се на борда — казва той.
— Изи се страхува — казвам му.
Той я поглежда — най-голямата му дъщеря, неговата избраница; и макар че тя е положила ръка върху издутия си корем, а лицето й е пребледняло, той я гледа със суровите си кафяви очи, сякаш за него тя е само препятствие между него и новия му план. После той поглежда обратно към сушата, сякаш може да види диплещите се от вятъра знамена на кралската армия да се приближават надолу по пътя към кея.
— Качвай се на борда — е единственото, което казва, а после тръгва начело нагоре по мостчето, без да поглежда назад, и дава заповед да отвържат кораба, докато ние подтичваме след него.
Отвързват въжетата, баржите пристигат и гребците мятат въжетата на борда, за да ни изтеглят към морето, после се навеждат напред и натискат веслата, малкият барабанчик започва да бие равномерно барабана, за да им помага да поддържат ритъма, и те бавно отделят кораба от настлания с чакъл кей. Платната плющят и започват да поемат вятъра, а корабът се полюшва в плискащите се вълни. Баща ми е обичан в Девън, както и във всички пристанища на Англия, защото защитава Тясното море, и много хора ни махат с ръце, изпращат въздушни целувки и подвикват благословии. Джордж веднага отива и застава до него на най-високата палуба, вдигайки ръка в царствен поздрав, а баща ми вика Изи до себе си и обгръща с ръка раменете й, като я обръща така, че всички да могат да видят наедрелия й от бременността корем. Майка ми и аз стоим на носа на кораба. Татко не ме вика при себе си, няма нужда от мен. Изабел е тази, която ще бъде новата кралица на Англия, която сега заминава в изгнание, но със сигурност ще се завърне триумфално. Изабел носи детето, за което всички се надяват, че ще бъде син и ще стане крал на Англия.
Излизаме в открито море, моряците спускат въжетата на баржите и разпускат част от платната. Излиза лек бриз и платната се издуват, а после шпангоутите проскърцват, вятърът подхваща кораба и започваме да порим синята вода, докато водите пеят покрай кърмата. Изи и аз винаги сме обичали да плаваме и тя забравя страха си, идва и застава на борда при мен, и двете се взираме през парапета, за да търсим с поглед делфини в бистрата вода. На хоризонта има редица от облаци, подобни на наниз млечнобели перли.
Вечерта променяме посоката, за да поемем към пристанището в Саутхамптън, където е пристанала останалата част от бащиния ни флот, в очакване на заповед да се присъедини към нас. Баща ми изпраща малка гребна лодка да ги повика, а ние чакаме, поклащайки се леко във вихрещите се течения на пролива Солент, загледани към сушата, очаквайки всеки момент да видим движеща се гора от платна, нашето богатство и гордост, изворът на бащината ни власт — властта над моретата. Но се появяват само два кораба. Те се изравняват с нас и баща ми се навежда през борда на нашия кораб, а отсреща изревават към него, че са ни очаквали, че синът на фамилията Ривърс, Антъни Удвил, с проклетата ясновидска дарба на семейството си, препускал като луд с войската си, за да стигне тук преди нас, и че е превзел корабите, арестувал част от екипажите, и избил друга; но във всеки случай държи всички кораби на баща ни, включително и съвсем новия ни флагмански кораб «Тринити», в алчните си ръце. Антъни Удвил е завладял бащиния ми флот. Семейство Ривърс ни отнеха корабите, както ни отнеха краля, както ще ни отнемат всичко, което притежаваме.
— Слез долу! — изкрещява ми гневно баща ми. — Кажи на майка си, че ще бъдем в Кале на сутринта, и че ще се върна за «Тринити» и всичките си кораби, а Антъни Удвил ще съжалява, че ми ги е отмъкнал.