Ще плаваме цяла вечер и цяла нощ, бягайки пред вятъра в Тясното море към нашето пристанище в Кале. Татко познава добре тези води, а моряците му са плавали и са се сражавали по всеки инч от тези дълбини. Корабът е новопостроен, пригоден за боен кораб, но с каюти, достойни за крал. Плаваме на изток, носени от силен вятър, а небесата са ясни. Изабел ще си почива в кралската каюта на главната палуба, аз ще остана с нея. Майка ми и баща ми ще получат голямата каюта под най-високата палуба. За Джордж е отредена каютата на първия офицер. След малко ще поднесат вечерята, а после ще играем карти на светлината на свещите, която потрепва и се движи заедно с полюшването на кораба, после ще си легнем и аз ще заспя, полюлявана от издигането и спускането на вълните, заслушана в скърцането на гредите, долавяща мириса на солената морска вода. Осъзнавам, че съм свободна: времето на службата ми при кралицата свърши, свърши окончателно. Никога повече няма да видя Елизабет Удвил. Никога няма да й служа отново. Тя никога няма да ми прости, няма да пожелае никога да чуе името ми, но и аз никога повече няма да бъда принудена да долавям мълчаливото й презрение.
— Вятърът се усилва — отбелязва Изи, докато се разхождаме по главната палуба преди вечеря.
Вдигам глава. Знамето на най-високата мачта плющи буйно, а чайките, които следваха дирята на кораба, са се обърнали в другата посока и са поели назад към Англия. Малките облаци с цвят на перли, нанизани по протежение на хоризонта, са се струпали на куп и сега лежат ниско, сиви и гъсти като перушина.
— Това е нищо — казвам. — Хайде, Из, можем да влезем в каютата. Никога преди не сме имали най-хубавата каюта.
Отиваме до вратата, която извежда на главната палуба, но докато тя слага ръка върху месинговата дръжка, корабът се накланя, тя залита и пада върху вратата, която поддава внезапно и тя се търкулва в каютата. Пада на леглото, а аз тромаво минавам зад нея и я хващам.
— Добре ли си?
Ново мощно надигане на вълна ни запраща с олюляване към другия край на малкото помещение и Изи залита върху мен и ме блъсва в стената.
— Легни на леглото — казвам.
Подът се надига отново, докато вървим с мъка към леглото, и Изабел улавя повдигнатия ръб. Вкопчвам се отстрани. Опитвам се да се засмея на внезапното надигане на вълните, което ни накара да залитаме като глупачки, но Из плаче.
— Това е буря, буря, нали ти казах!
Очите й изглеждат огромни във внезапния мрак на каютата.
— Не може да бъде, това са само няколко големи вълни.
Поглеждам през прозореца. Облаците на хоризонта, които бяха толкова леки и бледи, са станали тъмни, на черни и жълти ивици, и закриват слънцето, а самото то е червено, макар да е все още следобед.
— Само се заоблачава — казвам, опитвайки се да говоря бодро, макар че никога преди в живота си не съм виждала такова небе. — Искаш ли да си легнеш в леглото да си починеш? Няма да е зле.
Помагам й да се вмъкне в полюшващото се легло, но после внезапното пропадане на кораба в браздата между две вълни, и силата на удара, когато стига най-ниско, ме запращат на колене на пода.
— Ела и ти — настоява Изи. — Влез при мен. Става студено, толкова ми е студено.
Свалям обувките си, а после се поколебавам. Чакам и имам чувството, че всичко чака. Внезапно всичко притихва, сякаш светът изведнъж е спрял на място, сякаш и небето чака безмълвно. Корабът притихва, застанал неподвижно в подобната на масло вода, а вятърът, който ни водеше към дома, неотклонно на изток, въздиша, сякаш от изтощение, и секва. В безветрието чуваме как платната изплющяват, а после увисват неподвижно. Всичко е зловещо, ужасно тихо.
Поглеждам навън през прозореца. Морето е равно, толкова равно, сякаш сме в тресавище на сушата и корабът се поклаща върху тинята. Няма дори полъх на вятъра. Облаците притискат мачтата на кораба, притискат се към морето. Нищо не се движи, чайките са си отишли, някой, седнал на напречните греди в горната част на главната мачта, изрича: «Мили боже, спаси ни», и започва с усилие да се спуска по въжетата към палубата. Гласът му отеква странно, сякаш всички сме хванати в капан под стъклен похлупак. «Мили боже, спаси ни», повтарям.
— Свалете платната! — изревава капитанът, нарушавайки тишината. — Приберете платната! — и чуваме как босите крака на моряците препускат с гръмотевичен тътен по палубите, за да приберат платната. Морето е като стъкло, отразява небето, и докато гледам, то сменя цвета си от тъмносиньо на черно и започва да се вълнува, започва да се движи.
— Тя си поема дъх — казва Изи. Лицето й е като на човек, видял призрак, очите й — тъмни в бледността й.