Те са ужасно красиво семейство. Никой не може да отрече, че са толкова красиви, сякаш във вените им тече най-благородната кръв. И толкова многобройни! Шест от децата на семейство Ривърс и двамата синове от първия брак на новата кралица са настанени на нашата маса, сякаш са млади хора с кралска кръв и имат право да бъдат с нас, дъщерите на една графиня. Виждам как Изабел оглежда кисело четирите красиви момичета от рода Ривърс, от най-малката, Катрин Удвил, която е само на седем години, до най-голямата на нашата маса, Марта, която е на петнайсет. Тези момичета, четири на брой, ще трябва да получат съпрузи, зестра, състояние, а напоследък в Англия няма на разположение чак толкова много съпрузи, зестри и състояния — не и след войната между съперничещите си фамилии Ланкастър и Йорк, която продължава вече от десет години и погуби толкова много мъже. Тези момичета ще бъдат сравнявани с нас; ще бъдат наши съперници. Имам чувството, че дворът е залят с нови лица с чисти профили, с кожа, чиста като току-що изсечена монета, мелодични гласове и изтънчени маниери. Сякаш сме завладени от някакво племе от красиви млади странници, сякаш статуите са станали топли и живи и танцуват сред нас; напомнят ми на птици, прелетели от небето, за да пеят, или риби, изскочили над морските вълни. Поглеждам майка си и я виждам поруменяла и пламнала от раздразнение, сгорещена и ядосана като жена на хлебар. До нея кралицата сияе като усмихнат ангел, с глава, вечно наклонена към младия й съпруг, с леко разтворени устни, сякаш иска да го вдиша като прохладен въздух.
Великолепната вечеря е вълнуващ момент за мен, защото в единия край на нашата маса е братът на краля, Джордж, а в другия — най-младият му брат, Ричард. Майката на кралицата, Жакета, отправя към младите хора край масата топла усмивка и аз предполагам, че е планирала това, мислейки си, че за нас, децата, ще е забавно да бъдем заедно, и че ще е чест начело на масата ни да седи Джордж.
Изабел се гърчи и извива като овца, която стрижат, заради факта, че близо до нея седят двама херцози с кралска кръв. Толкова изгаря от нетърпение да ги впечатли, че не знае накъде да гледа. И — което е много по-лошо — двете най-големи момичета от рода Ривърс, Марта и Елинор Удвил, я засенчват без усилие. Те имат изящната външност на това красиво семейство и са уверени, спокойни и усмихнати. Изабел се престарава, а аз както обикновено нервнича, чувствайки критичния поглед на майка ми, прикован в мен. Но момичетата Ривърс се държат така, сякаш са дошли да отпразнуват щастливо събитие, и очакват удоволствия, а не упреци. Те са момичета, уверени в себе си и настроени за забавление. Разбира се, че херцозите с кралска кръв биха предпочели тях пред нас. Джордж ни познава, откакто се е родил, за него ние не сме непознати красавици. Ричард още е под грижите на баща ми като негов повереник; когато сме в Англия, той е сред половин дузината момчета, които живеят у нас. Ричард ни вижда по три пъти на ден. Разбира се, че няма как да не гледа към Марта Удвил, която е в изящни дрехи и окичена с накити от глава до пети, новодошла в двора, и красавица като сестра си, новата кралица. Но е дразнещо, че напълно ме пренебрегва.
На петнайсет години Джордж е красив като по-големия си брат, краля, и също като него светлокос и висок. Той казва:
— Сигурно за първи път вечеряш в Тауър, така ли е, Ан?
Развълнувана и стресната съм, че е благоволил да ме забележи, и лицето ми изгаря от руменина; но казвам «да» достатъчно ясно.
Ричард, който седи в другия край на масата, е с една година по-малък от Изабел, и не по-висок от нея, но сега, когато брат му е крал на Англия, той изглежда много по-висок и далеч по-красив. Винаги е имал най-веселата усмивка и най-милите очи, но сега, представяйки най-доброто си поведение на вечерята за коронацията на снаха си, е сдържан и мълчалив. В опит да го заприказва, Изабел насочва разговора към ездата и го пита дали помни нашето малко пони в замъка Мидълхам. Усмихва се и го пита не е ли било забавно, когато Пепър хукнал с него на гърба си и той паднал? Ричард, който винаги е бил докачлив като боен петел, когато някой засегне достойнството му, се обръща към Марта Удвил и казва, че не си спомня. Изабел се опитва да се престори, че сме приятели, най-добри приятели; но в действителност той беше един от половин дузината повереници на баща ни, с които ходехме на лов и се хранехме в старите дни, когато още живеехме в Англия и цареше мир. Изабел иска да убеди момичетата Ривърс, че сме едно щастливо семейство и че те са нежелани натрапници, но всъщност ние, момичетата Уорик, бяхме под грижите на майка ни, а момчетата от рода Йорк придружаваха баща ни.