— Какво?
— Тя си поема дъх.
— О, не — казвам, опитвайки се да звуча уверено, но неподвижността на въздуха и предчувствието на Изабел ме плашат. — Това не е нищо, просто затишие.
— Тя си поема дъх, а после ще изсвири — казва Изи. Извръща се от мен и ляга по гръб, наедрелият й корем е закръглен и пълен. Ръцете й се показват и се вкопчват в двете страни на украсеното с изящна резба дървено легло, докато тя протяга крака надолу към долния край на рамката на леглото, сякаш се напряга да посрещне някаква опасност. — Вече всеки момент ще изсвири.
Опитвам се да кажа весело: «Не, не, Изи»…, когато се разнася такъв писък на вятъра, от който ми секва дъхът. Протяжен като изсвирване, като вой на банши*, вятърът връхлита от притъмнялото небе, корабът се накланя настрани, а морето под нас внезапно се надига и ни запраща нагоре към облаците, които се раздират от противно жълти мълнии.
[* banshee (англ.) — дух, чийто вой предсказва смърт. — Б.р.]
— Затвори вратата! Не я пускай да влезе! — изпищява Изи, когато корабът се разлюлява и двойните врати на каютата се разтварят. Посягам към тях, а после заставам удивена. Пред каютата е носът на кораба, а зад него би трябвало да са морските вълни. Но аз не мога да видя пред себе си нищо, освен носа, който се издига нагоре, нагоре и нагоре, сякаш корабът е застанал на кърмата си, а носът е вертикално насочен в небето над мен. После разбирам защо. Зад носа на кораба има мощна вълна, извисяваща се като стена на замък, а нашият малък кораб се опитва да се изкачи по нея. Всеки миг гребенът на вълната, ледено бял на фона на черното небе, ще се обърне и ще се разбие върху нас, но тогава отгоре с грохот се изсипва бурна градушка, от която палубата побелява в миг, сякаш покрита със снежна пелена, ледените зрънца жилят лицето и голите ми ръце и хрущят под краката ми като късове строшено стъкло.
— Затвори вратата! — изпищява Изи отново, и аз се хвърлям срещу вратата, когато вълната се разбива върху нас, стена от вода се стоварва на палубата, а корабът се разтриса и се накланя. Нова вълна се надига над нас и вратата се разтваря изведнъж и пропуска висока до кръста стена от вода, която нахлува вътре. Вратата се тряска, Изабел пищи, корабът се тресе, борейки се под допълнителната тежест на водата, моряците се борят да овладеят платната, вкопчват се в напречните греди на мачтите, висят като кукли с размахващи се крака, мислейки единствено за собствения си крехък живот, докато корабът се издига, капитанът крещи заповеди и се опитва да удържи носа на кораба в надигащото се море, докато вятърът се обръща срещу нас, запращайки враждебни вълни, които се задават към нас като поредица от прозрачни като стъкло черни планини.
Корабът се люшва настрани и вратата отново се отваря с трясък, и татко влиза заедно с каскада от вода: моряшкото му наметало се развява, раменете му са побелели от градушката. Той затръшва вратата след себе си и се обляга на рамката, за да се закрепи.
— Добре ли си? — пита той кратко, с очи, приковани върху Изабел.
Изабел се държи за корема.
— Имам болки, боли ме! — изкрещява тя. — Татко! Отведи ни в пристанище!
Той ме поглежда. Свивам рамене.
— Тя вечно има болки — казвам кратко. — Корабът?
— Ще се отправим към френския бряг — казва той. — Ще се доближим на завет до крайбрежието. Помогни й. Дръж я на топло. Всички огньове са изгаснали, но когато ги запалят отново, ще ви изпратя греян ейл с подправки.
Корабът се издига мощно и двамата падаме в другия край на каютата. Изабел крещи от койката:
— Татко!
Изправяме се с усилие на крака, вкопчвайки се в стената на каютата, завличайки се до койката. Докато се влача напред, примигвам, мислейки си, че светкавиците, проблясващи отвън, пред прозореца на каютата, сигурно са ме ослепили, защото ми се струва, че постелята под Изи е черна. Разтривам очи с мокрите си ръце, усещайки вкуса на солените вълни по кокалчетата на пръстите си и по бузите си. После виждам, че чаршафите й не са черни, не съм заслепена от светкавиците. Чаршафите й са червени. Водите й са изтекли.
— Бебето! — хълца тя.
— Ще изпратя майка ви — казва баща ни припряно и се втурва през вратата, затваряйки я здраво след себе си. Изчезва незабавно в градушката. От време на време светкавиците показват градушката като бяла стена, която се разбива върху нас, и после всичко пак става черно. Най-ужасно от всичко е черното небитие.
Сграбчвам ръцете на Изабел.
— Имам болки — изрича тя жално. — Ани, имам болки. Наистина ме боли — лицето й внезапно се разкривява и тя се вкопчва в мен, стенейки. — Не вдигам шум за нищо, Ани, не си придавам важност. Наистина изпитвам болка, ужасна болка. Ани, наистина имам болки.