— Ан! — вика майка ми, крещейки през вятъра. — Ела тук.
Залитам обратно към каютата, когато чувам как веригата на котвата скърца недоволно, а после дрънченето, с което се прибира на борда и ни освобождава. Корабът стене, оставен отново на милостта на морето, блъскан от вълните, подмятан от вятъра. Не знам какъв курс ще определи баща ми. Не знам къде можем да отидем сега, когато сме прогонени от собствения си дом. Не можем да се върнем в Англия, предадохме английския крал. Кале отказва да ни приеме. Къде можем да отидем? Има ли някъде място, където ще сме в безопасност?
Вътре в каютата Изабел се е подпряла на длани и колене на леглото, и вие като умиращо животно. Поглежда ме през сплъстени кичури коса, лицето й е бяло, а очите — зачервени. Едва успявам да я позная: грозна е като измъчен звяр. Майка ми повдига роклята й отзад, бельото й е окървавено. Хвърлям поглед и извръщам очи.
— Трябва да пъхнеш ръце в нея и да обърнеш бебето — казва майка ми. — Моите ръце са прекалено големи. Не мога да го направя.
Поглеждам я ужасена.
— Какво?
— Нямаме акушерка, трябва сами да обърнем бебето — казва майка ми нетърпеливо. — Толкова е тясна, а ръцете ми са прекалено големи. Ще трябва да го направиш ти.
Поглеждам тънките си ръце, дългите си пръсти.
— Не знам какво да правя — казвам.
— Аз ще ти казвам.
— Не мога да го направя.
— Трябва.
— Майко, аз съм девойка, момиче — не би трябвало дори да съм тук…
Един писък от Изабел, докато тя отпуска глава в леглото, ме прекъсва:
— Ан, за бога, помогни ми. Измъкни го! Измъкни го от мен!
Майка ми ме хваща за ръката и ме завлича при долния край на леглото. Маргарет повдига бельото на Изабел; задната част на краката й е ужасно окървавена.
— Пъхни ръката си вътре — казва майка ми. — Бръкни навътре. Какво напипваш?
Изабел изпищява от болка, когато допирам ръка до податливата й плът и я плъзвам вътре. Отвращение — отвращение и ужас е всичко, което изпитвам, докато опипвам през горещата плът. После докосвам нещо противно и мръсно: нещо като крак.
Тялото на Изабел се присвива и стяга ръката ми като менгеме, смазвайки пръстите ми. Изпищявам:
— Не прави това! Причиняваш ми болка!
Тя пъшка като умираща крава:
— Не мога да се сдържа. Ани, измъкни го.
Хлъзгавият крак ритва, когато го докосвам.
— Хванах го. Мисля, че е крак или ръка.
— Можеш ли да намериш другия?
Поклащам глава.
— Тогава въпреки всичко го издърпай — казва майка ми. Поглеждам я, ужасена. — Трябва да го измъкнем. Дърпай внимателно.
Започвам да дърпам. Изабел пищи. Прехапвам устна: това е отвратителна, ужасяваща работа, а Изабел ме отвращава, ужасно е това, че трябва да лежи тук така, като издута кобила, напъвайки се като някоя блудница, принуждавайки ме да правя това. Откривам, че правя гримаси, с обърната настрани глава, сякаш не искам да виждам, застанала възможно най-далече от леглото, от нея, от сестра си, това чудовище, докосвам я без жалост, държа здраво онзи крайник, както ми е наредено, въпреки отвращението си.
— Можеш ли да пъхнеш другата си ръка?
Поглеждам майка си, сякаш е полудяла. Това не е възможно.
— Виж дали можеш да вкараш вътре другата си ръка, и да уловиш бебето.
Бях забравила, че има бебе: толкова съм зашеметена от ужасната воня и усещането за хлъзгавия малък крайник в ръката ми. Внимателно се опитвам да провра вътре другата си ръка. Нещо поддава ужасно, и мога да почувствам с връхчетата на пръстите си нещо, което може да е ръка, рамо.
— Ръка? — казвам. Стискам зъби, за да не повърна.
— Избутай я, опипай надолу, намери другия крак.