— Ще простя на Жакета — обещава кралицата. — Когато влезем в Лондон, ще се срещна отново с нея и ще й простя. Ще я приема отново до себе си, ще я утеша за ужасната загуба на съпруга й — тя ме поглежда с негодувание. — Убит от баща ви — напомня ми. — А нея той обвини в магьосничество.
— Но я освободи. — Преглъщам с усилие.
— Е, да се надяваме, че е признателна за това — казва тя саркастично. — Една от най-изтъкнатите жени в Англия и най-скъпата приятелка, която съм имала — а баща ви я обяви за вещица? — Тя поклаща глава: — Не е за вярване.
Не казвам нищо. И на мен ми е трудно да го повярвам.
— Знаете ли знака за колелото на съдбата? — пита тя рязко.
Поклащам глава.
— Самата Жакета ми го показа. Каза, че ще позная живот, в който ще се издигна много високо и ще падна много ниско. Сега предстои да се издигна отново — тя изпъва показалец, сякаш сочи, а после рисува кръг във въздуха. — Издигаш се и падаш — казва. — Съветът ми към вас е да се пазите, когато се издигате, и да унищожите враговете си, когато падате.
Най-сетне, след няколко прошения, получаваме разрешението от папата, така че Едуард и аз, макар че сме далечни родственици, можем да се оженим. Провежда се тиха церемония без големи празненства, и моята, и неговата майка ни настаняват в леглото. Толкова се страхувам от свекърва си, кралицата, че отивам в стаята, без всъщност да мисля за принца или какво ще се случи през нощта, сядам в леглото и го чакам. Едва го виждам, когато влиза, тъй като гледам жадното изражение на майка му, докато тя сваля наметалото от раменете му, прошепва му «лека нощ» и излиза от стаята. Потръпвам от начина, по който го гледа, сякаш й се иска да може да остане и да наблюдава.
След като всички са си отишли, става много тихо. Спомням си как Изабел ми каза, че било ужасно. Чакам Едуард да ми каже какво да правя. Той не казва нищо. Вмъква се в леглото и дебелият пухен дюшек от неговата страна потъва, а въжетата на леглото изскърцват под тежестта му. Той все така не казва нищо.
— Не зная какво да правя — казвам смутено. — Съжалявам. Никой не ми е казал. Питах Изабел, но тя не пожела да каже нищо. Не можех да попитам майка си…
Той въздиша, сякаш това е поредното бреме, стоварено върху него от този толкова важен съюз на нашите родители.
— Не прави нищо — казва той. — Просто си лежи там.
— Но аз…
— Лежи си там и не казвай нищо — повтаря той високо. — Най-доброто, което можеш да направиш за мен, точно сега, е да не казваш нищо. Най-вече не ми напомняй коя си, не мога да понеса мисълта за това… — А после се надига в леглото и се отпуска върху ми с цялата си тежест, прониквайки дълбоко в мен, сякаш ме промушва с меч.
15
_Париж, Коледа, 1470_
Кралят на Франция, самият крал Луи, посреща с такъв възторг сватбата ни, че ни нарежда да дойдем в Париж преди Коледа и да празнуваме с него. Аз откривам танците, на вечеря съм настанена от дясната му страна. Аз съм центърът на всеобщото внимание: дъщерята на кралесъздателя, която ще стане кралица на Англия.
Изабел върви зад мен. Всеки път, когато влизаме в някоя стая, тя ме следва, а понякога се навежда и освобождава шлейфа ми, ако се е закачил на някой праг или мете напръсканите с благовония тръстики. Тя ми служи, без да се усмихва; негодуванието и завистта й са очевидни за всички. Кралица Маргарет, моята почитаема свекърва, се смее на навъсеното лице на Изабел, потупва ме по ръката, и казва:
— Сега го виждате. Ако една жена се издигне до величие, тя се превръща в неприятелка на всички жени. Ако се бори да запази величието си, тогава всички, мъже и жени, просто я мразят. В позеленялото лице на сестра си виждате своя триумф.
Хвърлям кос поглед към намусената, бледа Изабел.
— Не е позеленяла.
— Позеленяла е от завист — казва кралицата през смях. — Но няма значение. Ще се отървете от нея утре.
— Утре ли? — питам. Обръщам се към Изабел, която седи до мен на пейката в прозоречната ниша. — Заминаваш утре?