Ветровете ни задържат в пристанището, макар да казахме, че ще отплаваме преди повече от две седмици. Свекърва ми, кралица Маргарет, е обзета от отчаяно нетърпение, и всеки изгрев я заварва на кея, където спори с капитаните на флота си. Те я уверяват, че тъй като сме задържани в пристанището от ветрове, които духат толкова силно към брега, че не можем да изкараме корабите си в морето, то тогава същите ветрове ще изтласкват готвещия се за нападение флот на крал Едуард по-надалеч по крайбрежието на Фландрия, обратно към стените на неговото пристанище, задържайки го там, безпомощен също като нас.
Защото се оказва, че той не си е губил времето, прекарано в изгнание. Докато баща ми поемаше контрола над Англия, освободи краля от Тауър и го короняса отново, върна блясъка и славата на династията Ланкастър и обяви, че принц Едуард и аз сме женени, победеният крал Едуард е успял да изпроси пари, събрал е флот, свикал е събрана от кол и въже войска, и чака благоприятни ветрове — също като нас — за да се върне в Англия. Тъй като съпругата му Елизабет роди момче в святото убежище, неговите приятели и поддръжници обявяват това за знак на съдбата, и го насърчават да наруши установения от баща ми мир. Затова сега ние трябва да стигнем в Англия преди него, за да можем да подкрепим баща ми срещу нашествието на Едуард от Йорк. Трябва да стигнем в Англия преди крал Едуард, преди предания му брат Ричард, приятелите и флота му. Това е необходимост, не въпрос на избор; то трябва да бъде сторено, и въпреки това вятърът духа неотклонно и силно срещу нас. Задържа ни тук, на кея, от шестнайсет дни, докато кралицата се гневи на своите капитани, вкопчва се с побеляло лице в стиснатите юмруци на сина си, и ме гледа така, сякаш съм тежък товар, който трябва да се прекара с кораб през бурно море.
Сега тя съжалява, че изчака сватбата ни във Франция. Мисли си, че е трябвало да потеглим веднага и да влезем като нашественици редом с моя баща, победителя. Ако бяхме заминали тогава, сега щяхме да сме в Лондон и да приемаме клетвите за вярност на васалите си. Но тя нямаше доверие на баща ми и нямаше доверие на мен. Забави се, за да ме види омъжена за сина си; трябваше да види как баща ми ме поставя натясно, без шанс за отстъпление. Само нашата женитба и това, че споделих легло със сина й, й дадоха увереност, че и той, и тя не могат да се отметнат. Освен това дълбоко в себе си тя искаше това забавяне. Искаше да се увери, че баща ми може да завладее Англия, преди тя да прахоса скъпоценния си син заради мен. Сега, понеже се забави, за да се убеди, че баща ми побеждава, защото трябваше да изчака, за да си осигури мен, тя е хваната като в капан не от тази страна на Тясното море, от която би искала да бъде, а необяснимият вятър духа срещу нея всеки ден.
17
_Арфльор, Франция, 12 април 1471_
— Потегляме утре призори — казва кралицата, докато минава покрай майка ми и мен, застанали на кея, както обикновено, както правим всеки ден, загледани към морето. Това е единственото, което всички ние правим през последните две седмици — гледаме към хоризонта и чакаме вятърът да отслабне и морето да утихне. — Смятат, че вятърът ще утихне през нощта. Дори да не утихне, трябва да отплаваме утре. Не можем да отлагаме.
Чакам съпругът ми да каже на майка си, че не можем да рискуваме да излезем в открито море в буря, но той има нейния суров поглед и стиснати устни. Сякаш би предпочел да се удави, отколкото да остане още тук.
— И тогава ще го чакаме, когато слезе на суша — казва той. — Когато мнимият крал Едуард слезе от кораба си, ще го посечем, и той ще рухне по лице в крайречния чакъл. Ще видим главата му, забита на копие на Лондонския мост.
— Не можем да плаваме срещу вятъра — осмелявам се да спомена.
Погледът му е напълно безизразен.
— Ще го направим.
На сутринта вятърът е поутихнал, но вълните все още са увенчани с бели гребени, а отвъд пясъчната ивица пред пристанището се вижда, че морето е сиво и разбунено, сякаш готово за буря. Изпитвам мрачно предчувствие, но не мога да кажа това на никого, а и без друго никой не го е грижа как се чувствам.
— Кога ще видим татко? — питам майка си. Единствено мисълта, че той печели победи от другата страна на морето ме кара да чувствам, че имам смелост да отплавам. Толкова искам да бъда с него, искам той да знае, че изпълних ролята си в това велико начинание, омъжих се и споделих легло с принца, който той намери за мен, не се отдръпнах уплашено от олтара, нито от леглото. Съпругът ми никога не ми говори и изпълнява съпружеския си дълг върху мен, сякаш съм кобила за разплод. Но аз направих всичко, което баща ми иска, а когато наричам лошата кралица «почитаема майко» и коленича за благословията й, правя дори повече от това, което той поиска от мен. Готова съм да заема трона, който той завоюва за мен. Аз съм негова дъщеря, аз съм негова наследница, ще прекося моретата, които са толкова страховити, и няма да го предам. Ще стана кралица като Маргарет Анжуйска, с воля като вълчица. — Ще ни посрещне ли, когато слезем на суша?