Двойните врати в края на залата се разтварят и братята от рода Боуфорт влизат заедно. Кралицата се изправя на крака и поднася първо ръцете си, а после и бузата си на Едмънд, херцог Съмърсет — синът на човека, за когото хората говорят, че бил единствената й любов, после поздравява брат му: Джон, маркиз на Дорсет. Джон Кортни, граф на Девън, коленичи пред нея. Това са мъжете, които бяха нейни предани фаворити, когато беше кралица, които й останаха верни, когато беше в изгнание, и които откликнаха на призива на баща ми в нейно име.
Очаквах да ги видя как влизат развълнувани, отправяйки възторжени поздрави, но те гледат мрачно, а антуражът им и останалите лордове зад тях също не са грейнали в усмивки.
Местя поглед от едно мрачно лице към друго и започвам да разбирам, че нещо се е объркало. Хвърлям поглед към кралицата и виждам, че лицето й е изгубило розовия си цвят. Възбудата от посрещането изчезва, оставяйки я бледа и студена като камък. Значи и тя също го знае, макар да поздравява мъжете един след друг, често по име, често питайки за приятели и близки. Твърде често те клатят глави, сякаш им се струва непоносимо да кажат, че някой е мъртъв. Започвам да се питам дали тези хора са умрели наскоро, дали не е имало някакво нападение над Лондон, засади по пътищата? Те приличат на хора с нови страхове, преживели скорошна скръб. Какво е станало, докато чакахме на кея във Франция? Каква беда се е случила, докато бяхме по море?
Тя решава да узнае най-лошото, обръща се към стола си, повличайки шлейфа на роклята си, и сяда. Сключва ръце в скута си, стисва зъби. Виждам я как събира кураж.
— Кажете ни — изрича кратко. Посочва сина си и дори мен. — Кажете ни.
— Претендентът на Йорк, самозванецът Едуард, е слязъл на суша на Север преди месец — казва Едмънд Боуфорт без заобикалки.
— Преди месец? Не е възможно. Морето трябва да го е задържало в пристанището…
— Отплавал в самото око на бурята, и едва не претърпял крушение, изгубил флота си в морето, но се намерили отново и потеглили към Йорк, а от там към Лондон. Както винаги, късметът не му изневерява, сякаш по вълшебство: корабите от флота му се пръснали, а после се намерили отново.
Синът й я поглежда така, сякаш не е оправдала очакванията му. Тя повтаря:
— Морето със сигурност го е задържало в пристанището, както задържа нас.
— Не и него.
Тя прави малък жест с ръка, сякаш за да отблъсне лошите новини.
— А милорд Уорик?
— Остана ви верен. Събра армията си и потегли срещу Едуард. Но беше предаден.
— Кой?
Тази единствена дума прозвучава като котешко изфучаване. Съмърсет бързо хвърля поглед към мен.
— Джордж, херцог Кларънс, стана изменник и се присъедини към брат си Едуард. Най-младият син, Ричард, ги събра. Тримата се помириха. Тримата синове на Йорк отново се събраха, а войските и богатството на Джордж минаха на страната на Едуард. Всички приближени на Джордж го подкрепиха, братята Йорк се обединиха отново.
Тя обръща към мен изгарящо от гняв лице, сякаш аз съм виновна.
— Вашата сестра Изабел! Изпратихме я напред, за да опази верността му! Тя беше изпратена, за да го накара да удържи на думата си!
— Ваша светлост…
Свивам рамене. Какво би могла да стори тя? Нима би могла да накара Джордж да направи нещо друго, ако той е решил да се отметне от обещанието си?
— Битката се е състояла близо до село Барнет, на Големия северен път.
Чакаме. Има нещо ужасно в бавния ход на този разказ. Стисвам ръце в скута си, за да не изкрещя: «Но кой спечели?»
— Имаше мъгла, подобна на ниски облаци, която падна през нощта — казваха, че била омагьосана мъгла. През цялата нощ ставаше все по-гъста и тъмна, човек не можеше да види ръката си пред лицето. Едната армия не можеше да види другата. Във всеки случай ние не можехме да ги видим.
Чакаме, както са чакали те.
— Те обаче можеха да ни виждат. Призори, когато връхлетяха върху нас от мъглата, бяха много по-близо, отколкото си мислехме — бяха кажи-речи до нас. Бяха се крили в мъглата, само на хвърлей разстояние от нас, цяла нощ. Знаели са къде сме, а ние бяхме като слепци. Бяхме стреляли с топовете цяла нощ далече над главите им. Отблъснахме нападението, нападнахме ги, после през деня бойните линии се разместиха, и макар че влязохме в схватка с Едуард и го удържахме, графът на Оксфорд, нашият верен съюзник, който направи пробив в редиците им, после се върна в битката през мъглата, а нашите войници помислиха, че графът е станал предател и ги напада. Някои помислиха, че това са подкрепления за Едуард, които отново ги нападат в тил — Едуард често държи войници в резерв… във всеки случай, те разкъсаха бойния строй и избягаха.