— Би трябвало да си заспала — казва тя заповеднически.
— Тя не може да дойде за нас, нали?
— Лошата кралица ли? — Изабел разпознава веднага ужаса от кралица Маргарет Анжуйска, чийто образ преследва като призрак и двете ни от детинство. — Не. Тя е победена, беше напълно разгромена от татко при Тоутън. Избяга. Не може да се върне.
— Сигурна ли си?
Изабел обгръща с ръка слабите ми рамене.
— Знаеш, че съм сигурна. Знаеш, че сме в безопасност. Лудият крал спи, а лошата кралица е победена. Това е просто оправдание да оставаш будна, когато би трябвало да си заспала.
Покорно се обръщам и сядам в леглото, издърпвайки завивките до брадичката си.
— Ще заспя. Не беше ли прекрасно?
— Не особено.
— Не мислиш ли, че е красива?
— Коя? — пита тя, сякаш наистина не знае, сякаш не е ослепително очевидно коя е най-красивата жена в Англия тази вечер.
— Новата кралица, кралица Елизабет.
— Е, не мисля, че прилича много на кралица — казва тя, опитвайки се да наподоби майка ни, когато говори с най-презрителния си тон. — Не знам как ще се справи на коронацията си и на двубоите и турнира — тя е била просто съпруга на провинциален земевладелец, и е дъщеря на незначителен човек. От къде ще знае как да се държи?
— Защо? Как би се държала ти? — питам, опитвайки се да проточа разговора. Изабел винаги знае толкова много повече от мен; тя е с пет години по-голяма от мен, любимка на родителите ни, на прага на бляскав брак, почти жена, докато аз все още не съм нищо повече от дете. Тя дори гледа отвисоко на кралицата!
— Щях да се държа с много повече достойнство от нея. Нямаше да си шушукам с краля и да се унижавам като нея. Нямаше да изпращам блюда и да махам с ръка на хората като нея. Нямаше да довлека в двора всичките си братя и сестри, както направи тя. Щях да бъда много по-сдържана и хладна. Нямаше да се усмихвам на никого, нямаше да се кланям на никого. Щях да бъда истинска кралица, кралица от лед, без близки или приятели.
Толкова съм привлечена от тази картина, че отново почти се измъквам от леглото. Смъквам кожената завивка от леглото ни и я вдигам към нея.
— Така ли? Каква ще бъдеш? Покажи ми, Изи!
Тя я нагласява като пелерина около раменете си, отмята глава назад, изправя се в целия си ръст от четири фута и шест инча, и крачи наперено из малката стая с много високо вдигната глава, кимайки сдържано на въображаеми придворни.
— Ето така — казва тя, — елегантно и недружелюбно.
Изскачам от леглото и грабвам един шал, намятам го на главата си и тръгвам след Изабел, имитирайки киманията й надясно и наляво, с царствен вид като нея.
— Как сте? — казвам на един празен стол. Млъквам за миг, сякаш изслушвам молба за някаква услуга. — Не, ни най-малко. Няма да мога да ви помогна, толкова съжалявам, вече дадох тази длъжност на сестра си.
— На баща си, лорд Ривърс — добавя Изи.
— На брат ми Антъни — той е толкова красив.
— На брат ми Джон; а пък на сестрите си дадох цяло състояние. За вас не остана нищичко. Имам голямо семейство — казва Изабел, като имитира изискания провлечен говор на новата кралица. — И всички те трябва да бъдат облагодетелствани. Щедро облагодетелствани.
— Всички до един — допълвам. — Десетки на брой. Видяхте ли колко много от тях влязоха в голямата зала зад мен? От къде да намеря титли и земи за всичките?
Разхождаме се, описвайки големи кръгове, и пътьом се подминаваме взаимно, накланяйки глави с царствено безразличие.
— А коя сте вие? — питам студено.
— Аз съм кралицата на Англия — казва Изабел, променяйки играта без предупреждение. — Аз съм Изабел, кралица на Англия и Франция, току-що омъжена за крал Едуард. Той се влюби в мен заради красотата ми. Луд е по мен. Напълно полудя по мен и забрави приятелите си и дълга си. Оженихме се тайно, и сега ще бъда коронясана за кралица.
— Не, не, аз съм кралицата на Англия — казвам, като пускам шала и се обръщам рязко към нея. — Аз съм кралица Ан Английска. Аз съм кралицата на Англия. Крал Едуард избра мен.
— Никога не би го направил, ти си най-малката.
— Избра ме! Избра ме!
Чувствам как гневът ми се надига, и знам, че ще разваля играта ни, но не мога да понеса да й отстъпя отново, дори в една игра в собствената ни стая.
— Не може и двете да бъдем кралици на Англия — казва тя съвсем разумно. — Ти ще си кралицата на Франция, можеш да бъдеш кралицата на Франция. Франция си е много хубава.
— Англия! Аз съм кралицата на Англия. Мразя Франция!
— Е, не може — казва тя безцеремонно. — Аз съм най-голямата. Аз избрах първа. Аз съм кралицата на Англия, и Едуард е влюбен в мен.