Мисля си за баща ми, загинал, за да ме постави на престола, сражаващ се срещу армия, излязла от мъглата. Мисля си за изгарящата му, неотклонна амбиция, че на трона на Англия трябва да седне момиче от рода Невил, че трябва да създадем крал. Той направи това за мен. Умря за мен. И аз мога да направя нещо за него.
— Ще дойда — казвам. — Ще дойда с вас.
Потегляме на изтощителен поход: всеки път, щом спрем, под знамената ни се стичат още мъже. Кралицата е обичана в западните графства, а нейните приятели и съюзници отдавна са обещали, че тя ще слезе на сушата на техните брегове и ще поведе армия срещу династията Йорк. Пътуваме на север и на запад. Градът Бристол ни подкрепя с пари и оръдия, гражданите се трупат навън по тесните улици с шапки, пълни с монети, предназначени за нас. Зад нас, Едуард е принуден да вербува войници, придвижвайки се бързо през провинция, където хората не хранят топли чувства към династията Йорк. Научаваме, че среща трудности, докато се придвижва, и че му липсва подкрепата, от която има нужда; хората му са уморени и с всеки ден пролуката между нашите войски става все по-широка, докато ние се отдалечаваме от него. Нашите шпиони ни съобщават, че той изостава, забавян от необходимостта да намери още войници, неспособен да ни настигне. Маргарет се смее и скача от седлото в края на деня като момиче. Аз слизам уморена, с болки по цялото тяло, със зачервени и подбити колене и задник.
Почиваме само няколко часа. Заспивам, легнала на земята, увита в пътното си наметало, и сънувам, че баща ми идва, пристъпвайки внимателно край спящите стражи, и ми казва, че мога да си дойда у дома в Кале, че лошата кралица и спящият крал са победени и мога отново да съм в безопасност у дома, зад високите стени на крепостта, охранявани от морето.
Събуждам се усмихната и се оглеждам за него. Вали лек дъжд, измръзнала съм, а роклята ми е влажна. Трябва да стана и да се кача на мокро седло върху мокър кон и да продължа без нищо за ядене. Не смеем да изчакаме и да запалим огньове за закуска.
Придвижваме се през широката долина на река Севърн, и когато слънцето се издига, пътуването става изнурително поради горещината; няма дървета, няма и сянка. Обширните зелени поля сякаш се простират безкрайно, и няма пътища, а само пътеки от засъхнала кал, и затова ездачите вдигат облаци прах, които задушават всеки, движещ се зад тях. Конете свеждат унило глави и се препъват по засъхналите коловози и в камъните. Когато стигаме до един поток, мъжете се хвърлят по корем на земята и се опитват да пият, преди конете да нагазят вътре и да замърсят реката. Моят страж ми донася чаша вода, която има вкус на нещо мръсно, а следобед излизат мухите и кръжат на рояци около лицето и очите ми. Конят ми непрекъснато тръска глава, за да се отърси от хапещите насекоми, а аз опипвам лицето си, търкам носа си и се чувствам сгорещена, зачервена и потна, и толкова отпаднала, че ми се иска да можех да изостана от другите, както правят някои от мъжете — хвърлят се встрани край пътя и оставят походът да ги подмине, обзети от пълно безразличие.
— Ще прекосим реката при Глостър — казва кралицата. — Тогава Едуард ще се върне назад — няма да се осмели да ни нападне в Уелс. Пресечем ли веднъж реката, сме в безопасност — тя надава лек, възбуден смях. — Прекосим ли веднъж реката, сме изминали половината път до победата. Джаспър Тюдор ще събере войници за мен, ще влезем в Англия като меч, опрян в гърлото й — тя ликува, усмихва ми се широко. — Това е да бъдеш воюваща кралица — казва ми тя. — Запомни този поход. Понякога трябва да се биеш за онова, което е твое по право. Трябва да бъдеш готова да се бориш, да направиш всичко по силите си.
— Толкова съм уморена — казвам.
Тя се засмива.
— Запомни какво е чувството. Ако победим, никога повече няма да ти се налага да тръгнеш в поход. Позволи на умората, позволи на болката да влязат в душата ти. Закълни се пред себе си, че никога повече няма да се сражаваш за трона си. Ще победиш веднъж завинаги.
Стигаме до град Глостър от юг и докато приближаваме, виждаме как големите порти на града се люшват, за да се затворят в лицата ни. Спомням си как татко ми разказваше, че веднъж Лондон заключил портите си пред тази кралица и гражданите поискали от нея да отведе буйната си армия от северняци.
Кметът на този град излиза лично на стената на Саутгейт и се провиква надолу, за да поднесе извиненията си, но имал заповед от Едуард — нарича го крал Едуард — и нямало да я престъпи. Дори докато е в поход, дори докато вербува войници, дори докато ни преследва, изгарящ от жажда под горещото слънце, Едуард се е сетил да изпрати съгледвачи пред нас, които са ни подминали, за да отидат в Глостър и да сторят необходимото, та жителите да му останат верни. Странно е, но изпитвам желание да се усмихна. Баща ми беше този, който научи Едуард да мисли предвидливо, да приема една среща на бойното поле като игра на шах. Баща ми вероятно е научил Едуард не само да си осигурява начин сам да пресече реката, а и да препречва пътя на врага си.