Херцогът излиза напред да възрази, но оръдията на града свеждат дула към него, а кметът само повтаря, че има заповеди от краля. Мостът през река Севърн е западният изход от града; няма друг начин да се стигне до него, освен през града. Няма друг брод през Севърн, освен техния мост. Трябва да влезем зад градските стени, за да стигнем до моста. Херцогът предлага пари, благоволение, признателността на жената, която някога беше кралица и отново ще бъде такава. Виждаме как кметът клати глава. Градът държи брода през реката, и ако не се съгласят да ни пуснат вътре, не можем да пресечем река Севърн тук. Явно няма да ни пуснат. Кралицата прехапва устна.
— Ще продължим — това е всичко, което казва, и ние продължаваме нататък.
Започвам да броя крачките на коня си. Навеждам се напред на седлото, опитвайки се да облекча болката в бедрата и задника си. Обвивам ръце около гривата на коня и стискам зъби. Виждам пред себе си кралицата да язди с изправен гръб, непоколебима. Потъвам в мъгла от изтощение, докато се стъмва, а после, докато звездите изгряват, а крачките на коня стават все по-бавни и по-бавни, я чувам да казва:
— Тюксбъри. Ще пресечем реката тук. Има брод.
Конят спира, аз се протягам и се смъквам леко от седлото, за да се облегна на шията му. Толкова съм уморена, че дори не проявявам интерес къде сме. Чувам как един съгледвач идва и започва да говори нещо настойчиво на нея, на херцог Съмърсет и на принца. Казва, че Едуард е зад нас, близо зад нас, по-близо, отколкото би съумял да се добере един простосмъртен. Бърз е като дявола и е по петите ни. Вдигам глава.
— Как е възможно да се е придвижил толкова бързо? — питам.
Никой не ми отговаря.
Не можем да си починем, не може да отделим време за почивка. Но не можем и да пресечем реката в тъмното — човек трябва да прескача от един пясъчен нанос на друг, внимавайки да остане в плиткото. Не можем да влезем в студената дълбока вода без светлини. Следователно не можем и да се спасим от него. Притиснал ни е на отсамната страна на реката и ще трябва да се бием с него тук, веднага щом се развидели. Трябва да помним, че той може да обърне армията си в миг, да подготви войниците си в тъмнината, да постигне победа в мъгла, в сняг. Той има съпруга, която може със свирене да призове вятър за него, която може с дъха си да докара мъгла, чиято ледена омраза може да създава сняг. Трябва да се строим в боен ред сега, трябва да се подготвим за битка на разсъмване. Без значение колко са уморени, жадни и гладни, войниците трябва да бъдат готови да се бият. Херцогът потегля и започва да издава заповеди къде да бъдат разположени войските. Повечето са толкова уморени, че пускат вързопите си и заспиват там, където им е наредено да застанат, на завет край руините на стария замък.
— Насам — казва кралицата, един съгледвач взема юздите на коня й и ни повежда надолу по склона, малко извън града, към малък женски манастир, където можем да пренощуваме. Ние влизаме с конете си в двора на конюшнята и някой най-сетне ми помага да сляза от коня, а когато краката ми започват да се подгъват под тялото, икономката на манастира ме въвежда в къщата за гости към забравата, която ми дарява малкото сгъваемо легло, застлано с груби, но чисти чаршафи.
19
_Тюксбъри, Глостършър, 4 май 1471_
Веднага щом се развиделява, до нас започват да достигат доклади на всеки час, но е трудно да се каже какво става само на няколко мили от тук. Кралицата крачи нагоре-надолу из малката зала на манастира, където сме се настанили. Казват, че армията на Едуард се бие на склона срещу нашата войска, която е заела добри позиции зад полуразрушените стени на стария замък в Тюксбъри. После пристигат и съобщават, че войските на Йорк настъпват, Ричард, херцог Глостър, на единия фланг, Едуард — в центъра, рамо до рамо с брат си Джордж, а големият му приятел Уилям Хейстингс е в тила, защитавайки ги от засада.
Питам се дали Изабел е дошла със съпруга си и дали е някъде наблизо, в очакване на новини, както чакам аз. Тя сигурно се пита какво става с мен; почти мога да я усетя близо до себе си, колкото и да съм нервна. Поглеждам навън през прозореца, едва ли не сякаш очаквам да я видя да язди по пътя към мен. Струва ми се невъзможно да сме толкова близо една до друга и да не сме заедно. Кралицата ме поглежда студено, когато научаваме, че Джордж е в самия център на армията, която идва срещу нас. «Предател», изрича тя тихо. Не отговарям. Не мога да разбера това, че сега сестра ми е съпруга на изменник, моя неприятелка, съпругът й се опитва да убие моя съпруг, тя е изоставила каузата, за която баща ми даде живота си. Нищо от това не ми се струва смислено. Не мога да повярвам, че баща ми е мъртъв, не мога да повярвам, че майка ми ме изостави, не мога да повярвам, че сестра ми е омъжена за човек, който предаде нашата кауза, че сама е станала изменница. Най-вече не мога да повярвам, че съм сама, без Изи, макар тя да е само на няколко мили от тук.