— Съпругът ми е мъртъв?
Той кимва.
Оглеждам се за майка му. Тя още е вътре в манастира. Не знае. Ужасът на това изцяло надхвърля представите ми. Имам чувството, че тя ще умре, когато чуе тази новина. Не знам как ще й го кажа.
— Убит от кого?
— Загина по време на битката. Умря като войник — достойно. Сега ще ви отведа на сигурно място под охрана, в съответствие със заповедите на моя брат, крал Едуард.
Приближавам се до него, умолително полагам ръка върху гривата на коня му, и се вглеждам в милите му кафяви очи.
— Ричард, в името на бога, в името на обичта на баща ми към теб, пусни ме да отида при майка си. Мисля, че тя е в едно абатство, наречено Болийо. А баща ми е мъртъв. Пусни ме да отида при майка си. Ето го конят ми, позволи ми да се кача на него и да отида.
Младото му лице е сурово; изражението му е такова, сякаш сме непознати, сякаш не ме е виждал никога преди в живота си.
— Съжалявам, вдовстваща принцесо. Заповедите, които получих, са ясни. Да отведа вас и нейна светлост Маргарет Анжуйска под моя охрана.
— А съпругът ми?
— Той ще бъде погребан тук. Със стотиците, хилядите други.
— Ще трябва да съобщя на майка му — казвам. — Мога ли да й кажа как е умрял?
Той ми отправя поглед изпод вежди, сякаш се бои да срещне очите ми, и това потвърждава подозренията ми. Така гледаше някога, когато го хванеха в някаква простъпка в учебната стая.
— Ричард! — обръщам се обвинително към него.
— Загина по време на битката — казва той.
— Ти ли го уби? Или Едуард? Или Джордж?
Момчетата на Йорк отново се подкрепят един друг.
— Загина по време на битката — повтаря Ричард. — Като войник. Майка му може да се гордее с храбростта му. Вие също. А сега трябва да ви наредя да се качите на коня си и да дойдете с мен.
Вратата на манастира се отваря и той вдига поглед и я вижда, докато тя слиза бавно по стъпалата и излиза на слънчевата светлина. Преметнала е през ръка пътното си наметало, а на гърба си има малка торба; заловиха ни за броени минути, почти се бяхме измъкнали. Тя вижда петдесетимата конници, мести поглед от мрачното лице на Ричард към моето, на което се е изписал потрес, и разбира веднага новината, която той носи. Ръката й посяга към каменната стена, за да се закрепи, тя се хваща за арката на височината, на която някога е държала ръчичката на сина си, когато е била кралица на Англия, а той е бил скъпоценното й, единствено момче.
— Моят син, негова светлост Уелският принц? — пита тя, вкопчвайки се в титлата сега, когато никога повече няма да прегърне младия мъж.
— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но Едуард от Уестминстър загина в битката — казва Ричард. — Моят брат, кралят на Англия, крал Едуард, спечели. Вашите военачалници са мъртви, или се предават, или избягаха. Тук съм, за да ви отведа в Лондон.
Скачам от стъпалото за възсядане на конете и тръгвам към нея с протегнати ръце, за да я прегърна, но тя дори не ме вижда. Бледосините й очи са твърди и студени като камък.
— Отказвам да дойда с вас, това е осветена земя, аз съм в свято убежище. Аз съм принцеса на Франция и кралица на Англия, не можете да ме докосвате. Моята особа е свещена. Вдовстващата принцеса е под моите грижи. Ще останем тук, докато Едуард дойде да преговаря, и няма да говоря с никой друг, освен с него.
Ричард е на осемнайсет години, роден просто като най-малкият син на херцог. Тя е родена принцеса и се е сражавала през половината си живот като кралица. Тя го гледа упорито, и той свежда поглед. Тя му обръща гръб и щраква с пръсти към мен да я последвам в манастира. Подчинявам се, като скачам от стъпалото за възсядане на конете и тръгвам зад нея, усещайки очите му върху гърба си, питайки се дали ще ни се размине безнаказано поемането на такъв риск, залагането на престиж срещу власт.
— Ваша светлост, ще се качите на коня си и ще ни придружите до Лондон, или ще накарам да ви вържат и да ви запушат устата и да ви хвърлят в носилка — казва той тихо.
Тя се извръща яростно.
— Искам убежище! Чухте ме! Тук съм в безопасност!
Лицето му е мрачно.
— Извличаме хора от свято убежище в абатството в Тюксбъри и прерязваме гърлата им в църковния двор — казва той, без да повишава тон, без следа от срам в гласа. — Не признаваме правото на свято убежище за предателите. Променихме правилата. Би трябвало да благодарите на Бог, че Едуард иска да ви покаже като част от триумфа си в Лондон, иначе щяхте да бъдете повалена в прахта заедно с останалите, и да отсекат главата ви с брадва.
Тя сменя незабавно тактиката си и след миг вече е слязла по стъпалата и стои до него, с ръка върху юздата на коня му. Изражението на лицето, което вдига към него, е топло и подкупващо.