— Вие сте млад — казва тя меко. — Вие сте добър воин, добър пълководец. Ще си останете едно нищо, докато Едуард е жив, винаги ще бъдете най-малкият син, след Едуард, след Джордж. Елате при мен и аз ще ви обявя за мой наследник, измъкнете ни от тук и ще се ожените за нейна светлост Ан, вдовстващата принцеса, ще ви провъзглася за Уелски принц, престолонаследник, и можете да имате Ан. Поставете ме отново на престола и аз ще ви дам състоянието на фамилията Невил, и ще ви дам правото да бъдете следващият крал след моя съпруг.
Той се разсмива високо: смехът му е топъл и искрен, единственият жизнен звук в конюшнята днес. Поклаща младата си къдрокоса глава, развеселен от нейното упорство, от отказа й да се предаде.
— Ваша светлост, аз съм син на херцога на Йорк. Моят девиз е _loyaute me lie_*. Аз съм верен на брат си като на самия себе си. Не държа на нищо на този свят повече, отколкото на честта. И по-скоро бих поставил вълк на престола на Англия, отколкото вас.
[* Верността ме обвързва (фр.) — Б.р.]
Тя замълчава за миг. В гордия му млад глас долавя своето поражение. Сега знае, че е победена. Сваля ръце от поводите на коня му, извръща се. Виждам я как допира ръка до сърцето си и знам, че си мисли за сина, когото обожаваше, чието наследство току-що захвърли на земята заради едно последно отчаяно хвърляне на заровете.
Ричард поглежда над главата й към мен.
— А вдовстващата принцеса и аз ще сключим отделно споразумение — казва той за моя изненада.
Отнема й часове да опакова вещите ни. Знам, че стои на колене пред разпятието си, плачейки за сина си; моли монахините да отслужат литургия за него, да вземат тялото му, ако могат, да го изкъпят и увият в саван и да го погребат с почестите, полагащи се на принц. Нарежда ми да поискам тялото му от Ричард, но той казва, че принцът ще бъде погребан в абатството на Тюксбъри, след като войниците измият кръвта от стъпалата пред олтара и църквата бъде осветена отново. Династията Йорк оскверни свято място с кръвта на мъчениците на Ланкастър и младият ми съпруг ще почива под опетнени с кръв камъни. Странно — това е една от родовите църкви на моето семейство, на която фамилията Невил прави дарения от поколения насам, наше, семейно място за вечен покой. Така че, по една случайност, моят млад съпруг ще почива близо до моите предци, на почетно място край стъпалата на нашия олтар, а надгробният му камък ще бъде осветяван ярко от слънцето, блестящо през рисуваните стъкла на нашите прозорци.
Кралицата е наредила да обърнат манастира надолу с главата, докато успеем да намерим одежди в бяло — цветът на траура за кралските особи във Франция. Тя носи избелена забрадка и шапчица, която изсмуква от съкрушеното й лице всякакъв цвят, така че прилича наистина на ледена кралица, както я наричаха някога. На три пъти Ричард изпраща човек до вратата на покоите й с настояване тя да дойде веднага, и на три пъти тя го отпраща с думите, че се приготвя за пътуването. Накрая не може да отлага повече.
— Последвайте ме — казва тя. — Ще яздим, но ако поискат да ни вържат на конете, ще откажем. Правете, каквото правя аз, подчинявайте ми се във всичко. И не говорете, освен ако не кажа, че можете.
— Попитах го дали мога да отида при майка си — казвам.
Тя обръща към мен лице с каменно изражение:
— Не ставайте глупачка — казва. — Синът ми е мъртъв, вдовицата му също ще трябва да плати цената. Той е мъртъв, а вие сте опозорена.
— Бихте могла да поискате да бъда предадена на майка си.
— Защо да правя каквото и да било за вас? Синът ми е мъртъв, армията ми — разгромена, битката на живота ми е изгубена. За мен е по-добре да ви доведа в Лондон, застанала редом с мен. По-вероятно е Едуард да ни помилва като две вдовици заедно.
Излизам след нея в двора на конюшнята. Не мога да оспоря суровата й логика, а и няма къде другаде да отида. Стражата е строена, а Ричард седи на сивия си кон отстрани. Лицето му е зачервено, той трепери от гняв заради забавянето, ръката му е свита в юмрук върху ръкохватката на сабята му.
Тя го гледа с безразличие, сякаш той е намусен паж, чийто гняв не я интересува.
— Вече съм готова. Можете да яздите начело, вдовстващата принцеса ще язди до мен. Вашите стражи ще се движат зад нас. Не желая да ме притесняват.
Той кимва кратко. Тя се качва на коня си и те отвеждат моя до стъпалото за качване. Качвам се и една от възрастните монахини оправя взетата ми назаем бяла рокля, така че да се спуска от двете страни на коня, покривайки износените ми ботуши. Тя вдига поглед към мен.