2
_Замъкът Барнард, Графство Дърам, есента на 1465_
И двете, Изабел и аз, сме повикани да се явим в личните покои на баща ми в една от къщите ни на Север: замъка Барнард. Това е един от любимите ми домове, кацнал върху високи скални зъбери над река Тийс, и от прозореца на спалнята си мога да пусна камък в буйните й води далече, далече надолу. Това е малък замък с високи стени, заобиколен от крепостен ров, а зад рова има сива каменна външна стена; а зад нея, скупчено около стената в търсене на сигурност, е градчето Барнард Касъл, където хората падат на колене, когато минаваме с конете си. Майка ми казва, че представителите на нашата фамилия, Невил, са като богове за хората от Севера, обвързани с тях чрез клетви, които датират назад, чак до самото начало на времето, когато имало дяволи и морски змии, и голям змей, а ние сме се заклели да защитаваме хората от всички тях, а също и от шотландците.
Баща ми е тук да въздаде правосъдие, и докато седи в голямата зала, разрешава спорове и изслушва прошения, позволяват на Изабел, на мен и на поверениците на баща ми, сред които е и Ричард, братът на краля, да излизаме на езда всеки следобед. Ходим на лов за фазани и диви кокошки със соколите си в големите ловни райони, които се простират на много мили на шир и надлъж, чак до Шотландия. Ричард и другите момчета трябва да учат с възпитателите си всяка сутрин, но им е позволено да бъдат с нас след обеда. Момчетата са синове на благородници, като Франсис Лъвъл например; други пък, синове на видни личности от Севера, се радват да имат свое място в домакинството на баща ми; някои са наши братовчеди и родственици, които ще останат с нас година-две, за да се научат как да управляват имоти и да водят войска. Робърт Бракънбъри, наш съсед, е постоянен спътник на Ричард, също като малък оръженосец за някой рицар. От всички най-много ми се нрави Ричард, разбира се, тъй като сега е брат на краля на Англия. Той не е по-висок от Изабел, но аз тайно се възхищавам на пламенната му смелост. Той е слаб, крехък и тъмнокос, твърдо решен да стане велик рицар, и знае всички истории за Камелот и рицарството, които понякога ми чете, карайки ги да звучат така, сякаш са разкази за истински хора.
После ми казва, толкова сериозно, че не мога да се усъмня в него:
— Лейди Ан, на света няма нищо по-важно от рицарската чест. По-скоро бих умрял, отколкото да бъда опозорен.
Той язди дребното си шотландско конче, сякаш предвожда конница в атака; отчаяно копнее да бъде едър и силен като двамата си по-големи братя, отчаяно иска да е най-добрият от поверениците на баща ми. Разбирам това, тъй като знам какво е винаги да си на последно място в едно изпълнено със съперничества семейство. Но никога не казвам, че го разбирам — при неговата пламенна, докачлива северняшка гордост би му било ужасно неприятно да кажа, че го разбирам, толкова много, колкото би ми докривяло на мен, ако ми съчувстваше, задето съм по-малка от Изабел, задето съм невзрачна, а тя е красива, и задето съм момиче, а пък всички имат нужда от син и наследник. Има неща, които е по-добре никога да не бъдат изричани. Ричард и аз знаем, че мечтаем за велики неща, но също така сме наясно и че никой не трябва никога да узнава, че мечтаем за величие.
Седим с момчетата в училищната стая, и ги слушаме как им преподават гръцки, когато Маргарет идва с вестта, че веднага трябва да отидем при баща ни. Изабел и аз сме разтревожени. Баща ни никога не праща да ни повикат.
— Не мен?
Ричард пита Маргарет.
— Не вас, ваша светлост — отвръща тя.
Ричард се ухилва на Изабел.
— Само вие тогава — казва той, предполагайки, също като нас, че са ни хванали да правим нещо нередно. — Сигурно ще ви нашибат с камшик.
Обикновено, когато сме на Север, никой не се занимава с нас, и ние виждаме баща си и майка си само на вечеря. Баща ми има много работа. Допреди година трябваше да се бори да спечели на своя страна владетелите на останалите северни замъци, които поддържаха спящия крал. Когато майка ми пристига в северните си владения, тя е решена да оправи всичко, което се е объркало в нейно отсъствие. Ако почитаемият ми баща иска да ни види, тогава вероятно лошо ни се пише; но не мога да се сетя какво сме сбъркали.
Когато влизаме, баща ми се е настанил пред писалището си в големия си стол, великолепен като трон. Неговият писар слага листове пред него един след друг, а баща ми държи перодръжка в ръка и подписва всеки с едно «У» за «Уорик», най-важното от многобройните му имена. Друг писар, застанал до него, се навежда напред, със свещ в едната ръка и восък за печати в другата, и капва спретната локвичка червен восък върху документа, а баща ми притиска пръстена си, за да постави печат. Това е като магия, която превръща желанията му в реалност. Чакаме до вратата да ни забележи, и аз си мисля колко ли е прекрасно да си мъж, да поставяш подписа си под някоя заповед и да знаеш, че тя начаса ще бъде изпълнена. Бих разпращала заповеди по цял ден само заради насладата от това съзнание.