Джоана Линдзи
Пленница на любовта
ГЛАВА ПЪРВА
Влудяваше я усилието да не разопакова пратката, поставена върху ниската масичка до бюрото. Розалин Уайт би могла да се закълне, че има силна воля, но явно тя й изневеряваше, когато нещата опираха до единствената й страст. Все пак, опитваше се да не мисли за колета и да не поглежда непрекъснато към него.
Времето обаче летеше. Още тази вечер трябваше да е приключила с преглеждането и оценките на студентските работи. Обикновено ги взимаше със себе си вкъщи, но днес нямаше да се прибира у дома. От колежа направо щеше да тръгне към приятелката си Гейл, с която да прекара почивните дни. А в понеделник си беше взела почивен ден, за да отиде на зъболекар — посещение, което многократно бе отлагала. Така че се налагаше да остави прегледаните и оценени работи на бюрото си, за да може заместничката й да ги върне на студентите.
Обичаше да планира живота си и програмата й за следващите три дена беше изцяло запълнена. Не бе предвидила обаче известието от пощата, което откри в пощенската си кутия на връщане от работа вчера, за дългоочаквания колет от Англия, нито пък отделеното време да откара по спешност снощи съседката си Керъл в болницата. Двете извънредни събития забавиха проверката на работите от писмения изпит.
Тази сутрин, на път за колежа, спря да вземе колета от пощата, дори пъхна в чантата си ножица, за да може веднага да го отвори. Забави я дългата опашка в пощата и едва успя да пристигне навреме за първия си час. А по-късно не намери свободна минутка да задоволи любопитството си.
Програмата й в петък беше най-натоварена — три последователни часа и междучасия, изцяло ангажирани от студенти, които не бързаха за други семинари и я затрупваха с въпроси. Днес се наложи да разговаря с двама от тях, за да им каже, че са скъсани. Реши, че ще успее да хапне набързо и да отвори колета, преди да се заеме с преглеждането на писмените работи. Но точно тогава деканът изпрати да я повикат.
При мисълта за тази среща кръвта й отново кипна. Преди да го чуе от друг деканът Джонсън сам искаше внимателно да й съобщи лошата вест за назначаването на Бари Хортън в катедрата. Най-голямата катастрофа в живота й беше Бари Хортън — ярко доказателство за това, че една жена може да бъде наивна и лековерна във всяка възраст. А сега щеше да й стане колега.
Деканът подходи много дипломатично наистина, но всъщност я беше повикал, за да се убеди, че тя няма да създава пречки и няма да поднови обвиненията си срещу Бари. Като че ли би се подложила втори път на такова унижение.
Сега беше гладна, разгневена от незаслужения успех на бившия си годеник, без да може да се съсредоточи върху писмените работи пред себе си, защото колетът до нея я изкушаваше да го разопакова. Подложи на изпитание волята си. Обеща си да не го докосва, докато не оцени и последната тема от изпита и… по дяволите всичко останало.
Старинните оръжия бяха нейната страст, единственото нещо, от което се интересуваше освен средновековната история, нейната специалност. Баща й ги колекционираше — необичайно хоби за свещеника от малко градче. След смъртта му тя наследи сбирката му от старинни оръжия и постепенно я обогатяваше — когато можеше да си го позволи. При всяко свое посещение в Англия отделяше толкова време на антикварните магазини, колкото и на проучванията за книгата, която пишеше за нормандското нашествие в страната през 1066.
Беше взела със себе си продълговатия пакет и в класната стая. Не й се искаше да го оставя в колата, но по-скоро, да го губи от поглед. Прекалено дълго го бе чакала да пристигне. След като за първи път чу за съществуването на Проклятието на Бладдринкър1, й бяха нужни цели три години да открие собственика му. С въодушевление разбра, че древният меч е обявен за продан, но не на търг, където знаеше че цените са прекалено високи за нея. После дойде разочарованието от опита й да се спогоди с ексцентричния собственик на меча — сър Айзък Диърборн. Той просто отказа да й го продаде. Още четири месеца преминаха в пазарлъци и уточняване на подробностите, но вече без личното й участие.
— Никоя жена не бива да притежава Проклятието на Бладдринкър — беше заявил сър Айзък Диърборн без никакви други обяснения, когато тя за първи път се свърза с него. И повече не отговори нито на следващите й телефонни обаждания, нито на писмата й. Но Дейвид, скъпият Дейвид, нейният брат по душа, ако не по рождение, осиновеното от семейството й сираче, се бе заел с непосилната задача вместо нея. Най-сетне, след четири месеца, той се съгласи да изпълни необичайните изисквания на Диърборн и покупката бе осъществена.