Тя се разсмя и отговори:
— Не чак да се сражавам. Но имах желание да го изпробвам върху Бари, когато ми сервира една доста безвкусна шега, за да отпразнува професорското си място.
Дейвид се намръщи, понеже не му бе споменала случая. Тя самата почти го бе забравила и вече можеше да го разкаже без смущение.
— Какво е направило този път това копеле? — попита той.
— Отнякъде бе разбрал, че най-сетне съм получила или скоро ще получа меча и ми прати млад мъж, облечен като викинг, който много добре си изигра ролята. Нарече се Торн Бладдринкър.
— Торн Бладдринкър?
По израза на лицето му пролича, че възмутен от тази част от номера. Дейвид знаеше за каламбурите, свързани с името й — за розовите храстчета и трънчета, които трябваше да понася през годините. Но поне никой не се бе опитвал да твърди, че собственото му име е Торн. В края на краищата, кои нормални родители ще кръстят сина си с такова име?
— Именно — рече тя. — Предполагам, че Бари е обмислял шегичката си от доста време. Случайно ме е видял да влача кашона с меча към класната си стая. След като го прибрах от пощата нямах възможност да го закарам вкъщи. Не е било трудно да се досети какво има в кашона и е имал достатъчно време, за да подготви този цирк вечерта.
— Какво искаш от човек без принципи и…
— Ш-ш-шт — прекъсна го тя, когато лицето му започна да почервенява. Дейвид също презираше Бари. — Някой ден ще му се върне. Убеден съм, че възмездието рано или късно достига тези, които временно са му се изплъзнали.
Розалин смени темата, докато брат й се поуспокои и изхвърли Бари Хортън от ума си. Доста лесно успя да го развесели, понеже притежаваше особено забавно чувство за хумор, което разкриваше само пред близките си. После се върна на проблема, който в момента я бе заинтригувал.
— Та кажи ми, защо сър Айзък изобщо сключи сделката с меча, щом го безпокои някакво глупаво проклятие?
— Защото беше истински разтревожен. Смята, че не му остават много години живот, а има само дъщери. Те са наследнички на имението му и той искаше да продаде антиката далеч от тях, преди да умре.
Тя поклати глава.
— Невероятно е, че в този век и на тази възраст някой вярва в проклятия.
— Да, но ти спечели от това — ухили се той. — Ако сър Айзък не вярваше, че оръжието е прокълнато, ти никога нямаше да го получиш. Но ето, седим си ние тук като доказателство, че няма защо да се страхуваме от него. Все още не ме е сполетяло нещастие за това, че дадох меча на жена — каквото и да е то. А и ти все още не си се превърнала в камък, нито пък забелязвам да посивяваш…
Той се прекъсна и се разсмя, когато Розалин хвърли по него възглавница от дивана.
ГЛАВА ПЕТА
Когато Розалин получи в наследство Кавеноу Котидж, въображението й нарисува старомодна, обвита с бръшлян, уютна малка къщичка от две три стаи. Но когато я видя, гледката на подобната на резиденция къща с четиринайсет стаи и гараж за четири коли, в който преди са държали каретите, с четирите акра земя и дом за пазача, който се покриваше с първоначалната й представа, я разтърси.
Щастливо обстоятелство беше, че заедно с къщата „наследи“ и Джон Хюмс и съпругата му Елизабет — и двамата вече не в първа младост. Бяха работили за прабаба й почти двадесет години и се грижеха всеотдайно за имението и градините.
Сградата беше на повече от двеста години. Беше основно ремонтирана в последните десет от тях, което не налагаше на Розалин да я продава, все още поради невъзможност да я стопанисва. Никога не би имала средства за основаването на огромната къща, а подобни разходи неизбежно щяха да се наложат. Не би я оставила и да се превърне в руини с единствената мисъл да остане нейна собственост. Но засега не се налагаше да се тревожи и затова и междувременно тя се наслаждаваше повече на историческата й красота, отколкото на размерите й.
Не познаваше много добре прабаба си Морфин. Тя посети семейството на внука си само два пъти и то, когато Розалин бе малка. Нейните родители не можеха да си позволят лукса да пътуват до Англия. Заедно с Кавеноу Котидж обаче, Розалин наследи и всички лични вещи на Морфин — очарователни дневници от младостта й и пълен с антични мебели, старовремски дрехи и бижута таван. Истинска съкровищница за човек като наследницата й Розалин.
Розалин запази главната спалня за себе си. Стаята бе по голяма от всекидневната и трапезарията на американското й жилище, взети заедно. Дори леглото тук бе антика, с балдахин, а ръчно изработената кувертюра беше поне на петдесет години. Освен личните вещи на Розалин и пишещата машина, която бе купила при първото си посещение в страната, за да печата записките си, всичко в спалнята беше по-старо от нея. Особено Проклятието на Бладдринкър.