— Ако все пак се случи, задръж го достатъчно дълго и го попитай за проклятието. Любопитен съм да разбера какъв отговор ще изплува от подсъзнанието ти.
Но Розалин не беше. И без това от първия сън насам умът й беше ангажиран с твърде фантастични мисли, а съвсем не беше наясно с възможностите на подсъзнанието си в областта на фантасмагориите.
— Между другото — продължи брат й, — няма да се учудя, ако гръмотевицата този следобед е предизвикала съня ти. Може и да не си забелязала, но бурята, която така и не се разрази снощи, вече започна.
Не бе забелязала. Погледна през кухненския прозорец и видя, че навън вали проливен дъжд. Но усмивката й грейна като слънце.
— И през ум не ми е минавало, че някога ще се радвам на дъжд. Честно да ти призная, напоследък се бях поуплашила от тези светкавици и гръмотевици от ясно небе. Поне сега са предвещавали съвсем нормална буря.
Той избухна в смях:
— Май ставаш суеверна, а?
Тя леко се изчерви, но усмивката не слезе от лицето й.
— Малко.
През останалата част от деня успя някак си да забрави за призраците, викингите и хилядолетните проклятия и да се наслади на компанията на Дейвид, докато все още я има. Но не й беше лесно.
Планираше да се заеме с проучванията си следващата седмица. Трябваше да посети музеи и книжарници, на стари библиотеки, в които се пазеха истинско богатство от неиздавани вече книги и, разбира се, места — арени на древни битки. Нямаше време за анализ на сънища, който на практика не би задоволил любопитството й относно проклятието. Каквито и отговори да дадеше подсъзнанието й, те нямаше да съответстват с действителността и…
Обаче по-късно същата вечер в главата й започнаха да се въртят отново тези идеи. Свита на леглото си, Розалин се опитваше да заспи, но едно зрънце съмнение правеше това невъзможно. Ами ако не е сънувала?
Много важно „ако“. Нейната логика хитро се измъкваше и неотклонно следваше фактите. Не бе открила доказателства, че е жертва на безвкусна шега. Ако не бе и сънувала, значи е разговаряла с привидение. А това пораждаше маса други въпроси.
Торн Бладдринкър си беше тръгвал по нейна заповед всеки път, но дали не бе казал истината — че ще остане, щом пожелае? Та какво знаеше тя за призраците, освен че не вярва в тях или не беше вярвала в тях? Неизбежната поява на първия собственик ли беше проклятието на меча?
Предишният притежател е бил предупреден, че го чакат вечни мъки, ако мечът попадне в ръцете на жена. Само жена ли бе способна да „извика“ духа? Той с нея ли щеше да остане, докато тя притежава оръжието. Последната възможност изглеждаше едновременно ужасяваща и пленителна. Ако й е отредено от Съдбата да бъде тормозена от призрак, хубав като…
Тя притисна лице във възглавницата и изстена. Дали пък не започваше да вярва в тези глупости? Но какво, ако… какво, ако Бладдринкър наистина беше дух на хиляда години, дух на викинг…
Сърцето й силно заби, когато й хрумна друга вероятност. Дали той е бил свидетел на всичките векове след смъртта си? Дали би могъл да й разкаже като очевидец за Средновековието, да й разкрие неизвестни факти и да й помогне в изследванията?
Самата възможност дотолкова я развълнува, че тя отхвърли завивките си, за да вземе меча, но се овладя и мъчително въздъхна. Наистина е трябвало хубаво да си почине, преди да пристигне в Англия, вместо да си обещава, че ще го направи тук. Това според нея бе единствената причина за развихреното й въображение.
Е, не изключваше още една — ентусиазмът, с който се ровеше в миналото. Но и това не бе извинение за подобни суеверия. Не съществуваха привидения. Нито пък проклятия. За разлика от странните сънища.
Беше време да ги забрави. Имаше и идея как да го направи. Просто щеше да спре да мисли за тях, да се отдаде на заслужен отдих и чак тогава да започне проучванията, заради които бе дошла в Англия. Искрено се надяваше, че постигне ли това, нищо няма да наруши спокойствието й през следващата седмица.
ГЛАВА ОСМА
След като остави брат си на гарата, Розалин избра по-дългия път към дома, който минаваше покрай живописни местности, както я бе посъветвал Дейвид на тръгване. Той я предупреди, че ако не си почине и не си намери някакви забавления, ще стигне до срив от изтощение. Тя се съгласи с него. Но въпреки добрите й намерения въпроси от предната нощ отново започнаха да я тормозят. А тя символично се бе потупвала по рамото, че е успяла да изхвърли от съзнанието си всякакви сънища и съновидения и да се порадва на прекараните с Дейвид часове, преди неговото заминаване.