Разбира се, лесно е да забравиш обезпокоителните събития, когато имаш с кого да разговаряш и да се шегуваш за други неща. Но сега остана сама и вниманието й с учудваща бързина се върна към безумната хипотеза, която я бе завладяла снощи — че в действителност Торн Бладдринкър е дух, а не странно съновидение.
Разполагаше с един-единствен начин да превърне хипотезата си в теория, а щом веднъж намерението се загнезди в ума й, трескавата възбуда постепенно завладя цялото й същество. Ще се престраши. Все някога щеше да докосне меча си отново, така че защо да чака и да се терзае от ненужни колебания?
Потънала в размисли, тя престана да забелязва пейзажа покрай пътя. Ако нейният призрак се появи и, както бе заплашил, реши за известно време да се помотае наоколо, как да се справи с него? Но беше малко вероятно съвсем да остане. Розалин разчиташе на нежеланието му да се отзовава на нейните повиквания. Всеки път настояваше да го върне там, където си живее поначало. Освен в случаите когато не се привижда на някого.
Трябваше просто да го убеди, че няма да го задържа за дълго и че се нуждае от отговорите му на нейните въпроси. Надяваше се да й съдейства.
Без значение дали е в състояние да го управлява, тя бе твърдо решена да го извика, стига да не е само сън. Подробностите за миналото, които можеше да й разкрие, бяха твърде важни и си заслужаваха да рискува.
Този път за нищо на света няма да се разколебае. Никога не бе шофирала така безразсъдно, както сега, по обратния път към вилата. Щом пристигна, изтича нагоре но стълбите към спалнята си.
Като предпазна мярка заключи вратата. Скри ключа да не би духът да избяга от стаята й, докато му обяснява нещата. Или поне се надяваше, че така няма начин да избяга. Ако притежаваше способността на призраците да минава през врати и стени, тогава не виждаше как би могла да го задържи пряко волята му.
Задъхана, Розалин измъкна кутията с меча изпод леглото и я отвори. Този път се вторачи в ъгъла, още преди да докосне топлата дръжка на оръжието. Потръпна в очакване да чуе силен гръм.
Трясъкът не закъсня, Торн Бладдринкър също.
Истина беше! Сърцето й биеше почти болезнено. Значи не е било сън. Сънищата не са подвластни на човешките желания. А нейният дух се подчиняваше на волята й.
Стоеше там, облечен направо официално според стандартите на времето си. Тъмносинята туника бе с изящна бродерия около врата, която се спускаше надолу от двете страни на остро деколте до средата на гърдите му. Две големи, кръгли златни плочки прикрепяха късо наметало със същата бродерия към широките му рамене. Ботушите му бяха с по-фина изработка от предишните — този път шевовете им не се виждаха. Препасаният около тънкия му кръст колан, издаваше склонност към изпипване на детайлите в облеклото — златните му плочки бяха в унисон с тези по раменете на мъжа.
При всяка нова среща й се струваше по-хубав и по-хубав. Беше леко задъхана, когато го поздрави:
— Здравей, Торн Бладдринкър.
Гласът й веднага привлече погледа на ясносините му очи и той въздъхна с такава досада, че се чу до другия край на стаята. Дори прокара ръка през дългата си къдрава грива с явно раздразнение. Розалин се подсмихна. Призракът й отново не искаше да е тук.
И тогава очите му я приковаха към пода.
— Виждам, че си се преборила със страха от мен.
Не беше съвсем вярно, но не й се спореше на тази тема. Вместо това се извини:
— Съжалявам, че те отвличам от някакъв… специален случай. Няма да те задържам много днес.
— Да ме задържаш? — намръщи се моментално той. — Играеш ли си с мен или какво?
Свъсената му физиономия толкова я уплаши, че започна да заеква:
— Не… естествено, аз… изпитвам любопитство. И ще се радвам да разбера как успявам да те извикам.
— Вече знаеш как — изръмжа той. — Държиш меча ми в ръка. Ясно ти е, че това ти дава власт да ме викаш.
При тези думи очите му се приковаха върху старинното оръжие. Собственическото й чувство сякаш избухна, тя пусна меча и бързо затвори кутията, след като изрече:
— Това разбрах, но… всеки път изискваш от мен да те върна. Какви ще са последствията, ако не го направя?
Изражението му показа, че въпросът й съвсем не му хареса но не отказа да й отговори:
— Призоваваш ме чрез моя меч, лейди, така че само ти притежаваш силата да ме отпратиш. Имам право да избера — дали да си тръгна, или да остана — но не и да изчезна, ако ти не ми наредиш.
— С други думи, изборът е твой, ако искам да те отпратя, но е мой, ако не искам?
Удостои я с рязко и ядно кимване. Не му се нравеше, че е под нейна власт, както и на нея не й харесваше, че е безпомощна, ако той реши да не й се подчини. При условие, че не я заблуждаваше.