Розалин предположи, че ще разбере каква е истината в случай, че му хрумне да поседи или да си замине без нейна заповед. Междувременно беше по-добре да го разпита, а не бе изключено последното да отнеме часове, даже дни.
С това наум, тя предложи:
— Защо не седнеш?
Между двата прозореца имаше удобен стол, друг такъв стоеше зад писалището й. Но той се приближи до леглото и седна върху него, точно до кутията с меча. Тя незабавно я грабна и я пъхна под леглото, по-далеч от него. Това предизвика свиване на устните му, което можеше да се приеме за усмивка. Но тя не би заложила кариерата си срещу подобно твърдение.
Беше приседнал странично на леглото, с лице към нея. Погледът му бързо се плъзна по тялото й — от свободно падащата блуза без ръкави до провисналите бермуди, които изобщо не си подхождаха — което при нея бе принципно положение. Когато си беше в къщи, тя оставаше косата си свободна, но току-що се бе върнала от гарата и косата й бе вдигната и прибрана в стегнат кок — строго официална прическа за пред хората. Разбира се, носеше и очилата си.
За секунда Розалин предположи, че той навярно се опитва да открие зад този й образ жената, увита единствено в хавлия, със спусната кестенява коса. Но лицето на Торн Бладдринкър не издаваше какво става в главата му за разлика от нейното. Присъствието му силно я объркваше. Той беше наистина едър мъж, по-точно едър дух. И тялото му във всяка своя част изглеждаше силно, масивно… опасно. Но ако бе безплътен, нищо не я застрашаваше. Това хрумване я подтикна да зададе глупавия въпрос:
— Как се чувстваш като призрак?
Той веднага се разсмя:
— Аз съм от плът и кръв като теб, лейди.
За миг изненадата й се смени с гняв:
— Не е възможно. Призрак си.
Сега вече бе напълно объркана. Беше разчитала на него да й разкаже за историческите епохи, които обхващаше нейната специалност. От отговорите му можеше да разбере дали й казва истината, или й поднася сложна мистификация.
На него все още му бе забавно, поне ако се съди от усмивката му.
— Не за първи път чувам това обвинение. Както казах, само боговете са в състояние да пролеят моя кръв… И Волфстан Лудия. С нетърпение очаквам да ме намери.
Ядът й не беше преминал, но бе твърде заинтригувана от последното изказване, за да не попита:
— Искаш да умреш в битка с него?
Той поясни високомерно:
— Напротив! Ще докажа, че не е достоен противник за мен.
— Значи тогава ти ще го убиеш?
Той въздъхна:
— Не, вече е мъртъв, убит от вещицата Гунхилда, за да ме тормози. Затова ме мрази и никой викинг не би го обвинил. С проклятието си Гунхилда го лиши от Валхала5.
— Валхала? Чакай малко… Празненството на Один6? Вчера спомена, че съм те измъкнала от празненството на Один — във Валхала ли?
— Че къде другаде?
— Я стига — каза тя, съвсем загубила търпение. — Валхала е мит, също както Один и Тор, и…
Спря, когато се сети какво й бе споменал предната нощ — че се е бил с Тор, с брат си Тор. Отвратена вдигна ръце.
— Това е то. Ако ще ме убеждаваш, че си бог на викингите, разговорът ни е дотук. Достатъчно насилих представите си, за да приема, че си дух. Митичните богове ми идват в повече.
Думите й така го разсмяха, че едва не се изтъркали от леглото. И понеже се забавляваше за нейна сметка, бузите й пламнаха. Тя промълви напрегнато:
— Това как да го разбирам — да или не?
Трябваше да изчака първо смехът му да утихне, за да успее да й отговори:
— Не съм бог. Малка свита поклонници знаеха, че съм безсмъртен и ме следваха. Но това бе дело на проклятието, преди брат ми да се смили над мен и да ме допусне във Валхала.
— Но ти твърдиш, че брат ти е божество.
— Прекланяха му се по-дълго, отколкото на мен. За разлика от моето име, което бе забравено, легендите запазиха неговото за потомците.
Розалин долови нотки на неудовлетвореност в гласа му и се изкуши да разбере причината.
— Това неприятно ли ти е?
— На теб нямаше ли да ти бъде? — отвърна той. — Нищо не прави по-добре от мен и когато се съгласи да се бием и победителят най-често съм аз. Но, за мое нещастие, си навлякох и проклятието на Гунхилда.
Тук Розалин въздъхна. Ясно бе, че я примамва да приеме поднесените от него измислици за факти.
— Вещицата Гунхилда… Караш ме да вярвам във вещици и викингски богове, а аз просто не…
— Не ме интересува в какво вярваш или не, лейди. Нямам намерение нищо да ти доказвам. Това, че съм тук, е достатъчно…
— Ако си тук — поправи го тя. — Почти съм на прага да се усъмня отново.
С усмивка на уста Торн Бладдринкър тръгна да заобикаля леглото, за да се приближи до нея. Сърцето й се качи в гърлото.