— А, май че е време да си тръгваш — изстреля тя колкото може по-бързо, но явно не достатъчно.
— Благодаря ти за позволението, но още не съм готов да си отида по твоя заповед.
Стоеше точно пред нея, на няколко сантиметра разстояние. Въпреки, че тя беше малко над средния ръст за жена, сто седемдесет и три сантиметра, той се извисяваше с цяла глава над нея. Налагаше й се да го гледа с извита нагоре глава и това я впечатли. Едва не припадна, когато видя ръката му да се насочва към лицето й.
Силно стисна очи и дъхът й спря. Очакваше… и тя не знаеше какво. Нещо изпитано, неприятно натрапчиво? Нещо крайно ужасяващо. А усети само как свали очилата й.
— Украшението ти ми се вижда странно. Как се нарича?
Розалин рязко отвори очи. Той внимателно разглеждаше очилата й. Дори въпросът му сам по себе си не издаваше, че предметът му е съвършено непознат, начинът, по който ги държеше — хванал с пръсти стъклата вместо рамките — говореше красноречиво за това.
Не я нападна. Не се смрази от близост на привидението, както можеше да се предположи. Бавно се отпусна и прошепна:
— Очила.
Той отново я погледна и очите му повече не се откъсната от нейните. Хвърли предмета зад гърба си, както преди птичата кост, без да го е грижа къде ще падне.
— Украшенията трябва да красят жената, лейди. Защо носиш нещо, което не подчертава красотата ти?
— Очилата не са скъпоценен накит — започна да обяснява тя, но остана с отворена уста, понеже той отново вдигна ръка към лицето й.
— Какво…
Не довърши. А той не отговори. Пръстите му вече бяха стигнали целта си — здравия кок на тила й. Само с едно движение измъкна металните фиби, които го прикрепяха, така че да паднат върху лявата й гръд. Почти до гръдта й напипа още една фиба, изтегли я и с любопитство я разгледа. Розалин предположи, че щом Торн приключи с огледа, тя ще последва очилата. Не сбърка. Погледът му се върна към лицето на домакинята и сега се задържа на кестенявата й коса, стигаща до кръста й.
— Така е по-добре. Радвам се, че ми показа какво криеш. Мисля, че не съм чак толкова против ти да притежаваш на меча ми.
Трябваше да е невероятно тъпа, че да не разбере напомнянето как я бе видял само по хавлия и бе предположил, че го е извикала да спи с него. Отново се изчерви. Преди обаче да реши какво да му отговори, той за трети път протегна длан.
Докосна тесните презрамки на блузата без ръкави.
— Как се съблича тази странна туника?
Сърцето й подскочи и тя продума сърдито:
— Това е блуза и ще си остане на мен. Ако си мислиш, че ще търпя да изследваш всяка моя дреха…
— Не, твоите одеяния не представляват интерес за мен — отрече мъжът, въпреки че попипа тънкия плат. — Виждам, че лесно ще се скъса. Ако предпочиташ да я запазиш, лейди, сега е времето да го кажеш.
Сърцето й се качи в гърлото и заседна там. Едва ли той имаше точно това предвид.
— Достатъчно неща свали, Торн. Не пипай другите.
В отговор Торн подпъхна пръсти под презрамките. Той сви в юмруци дланите си и дрехата леко се опъна върху раменете й. Последва бързо движение и лятната блузка се раздра по средата на две парчета отпред и на гърба, които се смъкнаха върху ръцете й.
Преди да се съвземе от шока, тя чу разочарованата му въздишка.
— С каква измишльотина си се привързала?
Сутиенът й. Беше зяпнал сутиена й. По изражението му разбра, че вече е решил как да се отърве от него.
Розалин бързо вдигна ръце и ги сключи на гърдите си. По негово време грабежите и изнасилването може и да са били нещо обичайно, но в момента се намираха в нейното време.
Отчаяно се опита да пренебрегне факта, че е полуоблечена и му се сопна:
— Не зная, какво си мислиш, че правиш, но то не ми харесва. Не очаквай да получиш всичко, което пожелаеш тук. Първо се моли за позволение, а моят отговор е не.
Той само се ухили:
— Да не съм толкова смахнат, че да питам.
— Не схващаш същността…
— Напротив, разбирам те напълно. Искаш да се унижавам, а това аз няма да направя. И последната мома, която притежаваше меча ми, приказваше подобни глупости. Но теб предупредих, че притежавам невероятен апетит.
— За храна — бързо му напомни тя.
— И за битки… и жени. А отдавна не съм се отдавал на удоволствия с прилична девойка.
— Съчувствам ти, но ще се наложи да продължиш въздържанието си още малко.
— Не съм на това мнение.
Торн седна на леглото нейната страна и в следващия миг Розалин усети как ръцете му обгръщат бедрата й, как я придърпва към разтворените си крака — все по-близо и по-близо — докато тя не загуби равновесие и не залитна към него. Чу го да се смее миг преди гърдите им да се сблъскат и тогава той се претърколи и тя се оказа отдолу.