Възбудата я заля на вълни. Наболата по страните му брада драскаше кожата й, докато устата му намери нейната и той впи устните си в нея. Тялото, притиснало я към кревата, далеч не беше призрачно, а реално, здраво, тежко. А устните, които я изпиваха, бяха най-чувствените, чиито вкус бе усещала.
Страхът, който Розалин все още изпитваше, засили бурята от чувства, която я завихри. Сърцето й биеше силно както никога досега. Кръвта и бушуваше и тялото й отмаля. А когато зъбите му леко захапаха долната й устна, преди да я засмучат, тя бе дяволски близо до…
Не успя да издаде звук, когато устните му се отлепиха от нейните се плъзнаха надолу. Би могла да го спре, можеше да опита да се овладее, но бе прекалено заета с усещанията, породени от първото цялостно пробуждане на тялото си.
Тогава той със зъби дръпна надолу сутиена й. Огромните му ръце държаха тялото й от двете страни, на милиметри от гърдите й, но без да ги докосват. Близостта им я подлудяваше. Гърдата й изскочи от чашката, повдигната от дантеления плат под нея връхчето й незабавно набъбна. В мига, в който той забеляза как то се втвърдява, топлите му устни се сключиха около зърното, и бавно го засмукаха.
Розалин изстена, а тялото й се изви и се притисна към източника на горещото усещане. Не беше но силите й да се противопостави. Точно за такова привличане бе мечтала. За първи път всичко бе чудесно и тя гореше от страст. В този момент той се усмихна или по-скоро — ухили се.
— Все още ли ме смяташ за призрак, лейди?
Значението на думите му бавно си проправи път към нейното объркано съзнание, но когато накрая тя го осъзна, почувства… не беше сигурна какво, но не бе приятно. Действията му искаха само да й докажат, че не е безплътен. Всъщност нямаше да я изнасили или люби, каквото и определение да бе избрала. И сега, идвайки на себе си, Розалин не знаеше дали е разочарована или облекчена.
— Два пъти те предупредих, скъпа. Извикай ме отново и ще се наложи да задоволиш всичките ми нужди.
— Да не би да ме принудиш и да се бия с теб? Аз ли ще използвам меча, или ти?
Би могла да добави, че не знае защо го казва, но беше ядосана. Как се осмеляваше да иска такава цена за необходимите й сведения?
А Торн нагло отвърна:
— Срещу теб ще използвам един-единствен меч.
Усмивката му запрати истината в лицето й.
— Предпочитам да мина без грубостите на някакъв си викинг — рече тя през зъби и го блъсна. — Присъствието ти тук е нежелателно, Торн Бладдринкър.
Разбираше, че ако той сам не се отдръпне, тя не би могла да го избута от себе си. Положението й се струваше унизително. Но той се надигна и отново седна на ръба на кревата. Взря се в очите й с толкова настойчиво, че дъхът й секна. После погледът му се сведе върху все още разголените й гърди и тя осъзна, че сама не е помръднала.
Изохка и бързо се измъкна от леглото, оправи сутиена си и почти изтича до гардероба в другия край на стаята. Чу зад себе си гърления му смях. Този звук я разгневи по-силно от всичко. Но преди да се обърне и да го изпепели с някоя яростна забележка, в далечината проехтя гръм.
Не бе необходимо да се оглежда, за да види, че Торн Бладдринкър е изчезнал. Отпусна рамене с… облекчение, разбира се. Да, определено с облекчение. Нямаше да се вайка за нереализираните възможности. Явно не бе способна да се справи с негодник на хиляда години. Да изгние дано в митичната си Валхала! Защото тя никога повече нямаше да постъпи толкова глупаво — да го призове отново.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Пет дълги дни Розалин успя да не мисли за ултиматума на Торн Бладдринкър. Опитваше се да не си спомня какво бе правил с нея на леглото й, но не беше толкова лесно. Тези няколко минути бяха така безумно вълнуващи, така изключително приятни, че не можеше да ги изтрие от съзнанието си. Дори и да припишеше опиянението, в което бе изпаднала на страха си, щеше да си е чиста проба самозалъгване, да не си признае, че Торн страхотно я бе възбудил.
А не знаеше какво представлява той.
По-лесно й беше да приеме, че е призрак. Някои хора вярваха в такива неща, кълняха се, че са ги виждали. Тя просто спадаше към групата на скептиците чиято максима бе „око да види, ръка да пипне“. Дори историите за извънземни бяха по-правдоподобни, понеже много хора твърдяха, че съществуват. Но безсмъртие? Да живее човек хиляда години и да няма един сив косъм за доказателство? И да разправя, че обитава митичен рай, запазен само за викингите? Как пък не!
Тогава кой беше Торн Бладдринкър? Ексцентричен шегобиец, който може да си позволи скъпа прожекционна техника, с която да я залъже, че се появява и изчезва заради прокълнат меч? Но той беше от плът и кръв. Нямаше нищо призрачно в тялото, което покри нейното, нито в топлите му устни и…