Розалин изпадна в екстаз, когато Дейвид й се обади от Англия да съобщи, че изпраща меча. А после се учуди на думите му:
— Няма как да ми възстановиш парите, Роузи. Наложи се да подпиша клетвена декларация никога да не продавам и дори да завещавам на жена този меч. Никъде обаче не се споменава, че не мога просто да го подаря. Така че, приеми го като подарък за рождения си ден — за петдесет години напред.
Тя определено беше длъжник на Дейвид, нищо че той на шега бе нарекъл меча подарък за рожден ден. Проклятието на Бладдринкър щеше да глътне всичките й спестявания заедно със заем от още двадесет хиляди. Сумата не беше голяма за възможностите на брат й, женен за богата наследница, която го обожаваше и пръскаше за него парите си. Съпругата му Лидия колекционираше къщи, всъщност цели резиденции, така както Розалин събираше оръжия. Но и двете удоволствия бяха вид разточителство и Розалин беше задължена на Дейвид, независимо от факта, че с радост й бе купил меча.
Накрая не можеше да се съпротивлява повече на изкушението и докато търсеше ножицата в чантата си ръцете й трепереха. Хвърли поглед към вратата на класната стая и си помисли дали първо да не я заключи, но веднага се присмя на себе си. Май се поддаваше на лека форма на параноя. Колежът бе почти пуст. В този късен час бяха останали само няколко преподаватели и театралната група, която репетираше избраната от господин Хейли за този семестър пиеса. Нямаше кой да влезе, но дори и да се случеше, тя нямаше какво да крие. Въпреки упоритото твърдение на Диърборн, че мечът не може да бъде притежаван от жена…
Е, сега той беше нейна собственост. Принадлежеше й. И щеше да се превърне в бисера на колекцията й, най-старото оръжие в нея, най-старото, което би могла да открие. Бе копняла за този меч, без да го е виждала, от момента, в който чу за него — само защото бе толкова древен. Все още не бе зърнала нито Проклятието на Бладдринкър, нито негова снимка. Но Дейвид я бе уверил, че мечът е в превъзходно състояние за възрастта си, съвсем леко ръждясал. Звучеше невероятно, като се вземе предвид, че ръкохватката датираше от осми век, а стоманеното острие — от десети. Явно всички, които го бяха притежавали досега бяха полагали изключителни грижи за него и ревниво го бяха пазили от хорските очи. Самата тя възнамеряваше да постъпи по същия начин.
Сряза дебелите найлонови ленти около кашона, отвори го и отстрани поставената за уплътнение слама. Под нея намери кутия от полирано до блясък махагоново дърво. Розалин тихо се засмя при вида на широката панделка, с която Дейвид бе украсил кутията.
Внимателно извади махагоновия футляр и бутна кашона на пода. Развърза панделката и нанизаният на копринената лента ключ се плъзна и падна в дланта й. Когато пъхна ключето в ключалката и чу лекото щракване при завъртането му. Розалин несъзнателно затаи дъх.
Със страхопочитание закова очи в изумителния къс история с хилядолетна давност. Дългото, потъмняло от старост двустранно острие, бе нащърбено само на две места. Покритият със сребърни инкрустации ефес меко заблестя на светлината от настолната й лампа. В центъра му имаше вграден мътен кръгъл кехлибар с големина на двадесет и пет центова монета. Три по-малки кехлибара красяха заобления му край, а около дръжката беше гравирана фигура, наподобяваща животно, навярно дракон или змия, но с такава причудлива форма, че не можеше да се определи точно.
Изработката беше прекрасна, а качеството — превъзходно, щом мечът бе успял да оцелее на открито векове наред. Обикновено толкова добре запазени бяха само намерените при разкопки предмети. Имаше скандинавски произход. Дори Дейвид да не й го беше казал, тя пак щеше да разпознае оръжието на езичник. Меч, направен за богат човек и наречен Проклятието на Бладдринкър. Меч на викинг.
Розалин беше професор по история. Въпреки че епохата на викингите не беше от най-любимите й, тя доста добре я познаваше. Скандинавците се славеха с това, че са кръщавали оръжията с имена, необикновени като техните собствени. Макар че досега не бе попадала на толкова страшно име — Проклятието на Бладдринкър. Нямаше представа защо първият му собственик го е нарекъл така, а значението на името се бе загубило през вековете.
И тъй като новата придобивка в колекцията й изцяло я бе обсебила, щеше да размишлява над това. Колко ли живота е отнел? Няколко или неизброими? Древните скандинавци, ужасът на северните морета, са били агресивен и кръвожаден народ. Нападали, плячкосвали и се оттегляли. Мечът навярно е бил използван в битки векове наред, щом като не е бил погребан с първия си собственик според обичаите на викингите. А защо е станало така? Може би го е загубил? Може би не е загинал в сражение, а е умрял в мирно време, след като е подарил оръжието? А може и да е загинал в битка, но далеч от приятели и бойни другари, в чужда земя, и не е имало кой да изпълни езическите обреди по погребението му?