Освен природата наоколо не се забелязваше нищо друго, а тя можеше да принадлежи на който и да е век. Затова и Розалин хареса мястото. Не желаеше създадените през двадесети век предмети да разсейват нейния викинг. Нужно й беше цялото му внимание, поне докато сключат споразумение.
Два пъти се върна до колата, за да пренесе багажа, кошницата и кутията с меча. След броени минути вече бе разстлала едно одеяло под сянката и бе отворила капаците на кутията с антиката и кошницата, натъпкана с неща за ядене. Все още внимаваше да не докосва Проклятието на Бладдринкър.
Храната трябваше да послужи за утешителна награда. Торн нямаше да се зарадва на нейния ултиматум, затова и реши, че не е зле да се погрижи поне за една от нуждите му. Останалите щяха да останат незадоволени. Не възнамеряваше да се пазари за интимния си живот, както той я бе заплашил, а в този век щеше да му е невероятно трудно да води и битките, на които бе свикнал.
Последната идея дори я развесели. Горкият човек. Щеше да му предложи наистина неизгодна за него сделка. И в този миг осъзна, че изобщо не подлага на съмнение появата му. Тук обаче нямаше скрити машинарии. Ако се появи с гръм и трясък, тя ще трябва да повярва, че е…
Розалин изстена. Не искаше да се замисля върху този въпрос, да се сблъсква с факти, които изглеждаха абсолютно неправдоподобни. Вероятно всички те имаха своето обяснение, без да се налага изцяло да изостави всички известни убеждения. Тя щеше да го открие!
Посегна към оръжието, но отдръпна ръка, защото изведнъж сърцето й хаотично ускори ударите си, кръвта й запрепуска по вените й и някъде в нея… о, Боже, възбуждаше се само при мисълта, че ще го види отново. Никой мъж не й бе въздействал така. Не е належащо да се пазари с него. Просто да… не. Не! Не и като разменна монета за сведенията, от които се нуждае! Не и с мъж, за когото още не бе сигурна, че съществува.
Пое си дълбоко дъх, овладя възбудата и емоциите си и здраво сключи пръсти около дръжката. Както обикновено тя беше топла — още един дребен факт, който не се подчиняваше на нормалната логика. Металът би трябвало да е студен и да се загрява само при контакт. Но не и при този меч.
Слънцето се скри. Дори и да бе просветнала пълния Розалин не я видя, но гръмотевицата не можеше да не чуе. Торн Бладдринкър обаче не застана пред нея. Бързо се обърна. Нямаше го и тук. Почувства се… смазана, разбита от разочарование. Сякаш току-що бе загубила нещо много, много скъпо на сърцето й. Изпита желание да заплаче, даже да закрещи. Но не го направи. Тя захвърли меча, осъзнала, че цялата история е била номер, жестока шега, изпълнена от… без значение кой беше мъжът, вмъкнал се в спалнята й. Не беше готова да размишлява върху това в момента, нито пък как и защо е било извършено. Беше прекалено…
— Изненадваш ме, лейди. Предполагах, че ще предпочетеш легло.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Розалин бавно вдигна глава и го видя — Торн Бладдринкър, яхнал един от по-ниските клони на дървото над нея. Клатеше крака напред-назад и с това й заприлича на малко момче. Но нямаше нищо детско в широката и порочна усмивка, предназначена за нея. Тя издаваше намеренията му — да сложи край на продължилото твърде дълго въздържание.
За секунда Розалин го изгледа с безразличие, но в следващия миг чувствата й се смениха от униние до… е, сега определено не беше унила. Трескава възбуда би било добро описание на състоянието, в което започваше да изпада.
Наистина ли бе решила, че ще успее да се справи с него? Той беше представител на най-агресивното, войнолюбиво, най-варварското племе в човешката история, което с безподобна арогантност вярваше в рай, запазен изключително за тях. Рай, в който се влизаше само след смърт в бой, с оръжие в ръка. Това бе показателно за начина им на мислене, за начина, по който и този мъж мислеше.
Щеше незабавно да се втурне към колата си, ако мисълта й внезапно не се насочи в съвсем друга посока.
— Как се качи там горе? — изтърси тя с надеждата въпросът й да отвлече вниманието му.
Той повдигна рамене в отговор и доста широката бяла туника, която носеше, се плъзна надолу и оголи голяма част от гърдите му. Тъмнокафявите му гамаши бяха натъпкани във високи меки ботуши, прикрепени към колената му с кръстосани кожени ремъци. Щеше да го възприеме като случайно срещнат почти безопасен, ако на широкия му колан не висеше ножница. В нея нямаше меч, но това не я успокои, защото до нея бе втъкната зловеща наглед кама с дълго острие.
И тогава той измърмори.
— Ти можеш да ме призоваваш, но аз избирам къде да стъпя. Засега предпочитам да не докосвам земята.