Фактът, че когато реши да слезе от дървото ще се озове точно пред нея, я накара да отскочи и да се премести извън обсега му. Чу тихия му смях. Наясно беше точно какво усеща тя, какви са опасенията й спрямо него. Това едва ли й осигуряваше добри позиции за пазарлък.
Розалин беше облечена с дълга до глезените пола на сини и жълти цветя, жълто копринено потниче над полата без колан и сандали. Ако не бе толкова топло, би сложила дреха с дълъг ръкав. Но и така облеклото й бе най-близко до модата по негово време. Все пак до началото на този век женските крака над колената са се показвали само в спалнята и едва няколко по-смели жени бяха нахлузили мъжки панталони. Не знаеше в кой век е било последното призоваване на Торн, но възнамеряваше да научи.
Носеше очилата си като шлем, косата й бе прибрана в още по-стегнат кок от обикновено, просто като предпазна мярка. Съзнаваше, че поема риск той отново да свали очилата и фибите й, но по-важно бе да му покаже, че не смята умишлено да го съблазнява.
Розалин изправи рамене и се опита да поправи току-що създаденото впечатление, че е страхливка. И с тон, който заковаваше дори стокилограмовите атлети от колежа по местата им, заяви:
— Бих искала да говоря с теб, Торн.
Не го впечатли. Всъщност изражението му, преди да се отскочи от клона, показваше, че му е забавно.
— Направи го… след това.
Беше се приземил приблизително на два метра от Розалин, но за жалост не си остана там. Тя не отстъпи. С бягане не би поставила ултиматума си по-убедително, а се налагаше да го изрече мигновено, преди той да стопи разстоянието между тях.
— Още една стъпка и няма да се върнеш в своя свят.
Той спря на две крачки от нея. Можеше да протегне ръка и да я докосне, но не го направи. Вместо това се втренчи в краката си, сякаш очакваше, че там е скрит капан, заложен специално за него. Понеже се убеди, че в изпъстрената с розови цветчета зелена трева няма нищо необичайно, викингът се озърна наляво и надясно, всъщност огледа навсякъде около себе си. Усети, че е нащрек, може би преценяваше изгледите цяла армия да се е скрила в житото.
Все още без да я поглежда, той се опитваше да съзре връх на стрела или проблясване на меч и настойчиво попита:
— Обясни ми, лейди. Какво ще ме задържи тук?
В този момент тя се поколеба дали да не хукне към колата — това, което предстоеше да му признае, със сигурност щеше да го разгневи, а той и без друго беше неспокоен и изпълнен с опасения. Но трябваше да му отговори.
— Аз.
Той бавно вдигна очи към нея. В началото й се стори объркан, а по-късно само любопитен.
— Ти ли? Как?
Тя прочисти гърлото си и измънка:
— Като не произнеса думите, с които те освобождавам.
Той пак не се ядоса, напротив, развесели се.
— Значи ще ме запазиш за себе си?
Изводът му я стресна, но тя го изгледа присвила очи, за да му покаже, че не й е смешно.
— Неправилно тълкуваш думите ми. От теб искам единствено отговори на въпросите си. И не ми посягай. Ако се споразумеем няма да те задържам нито миг.
— Не съм съгласен.
Неизвестно защо, Розалин не бе предвидила такъв категоричен отказ.
— Защо не? — извиси глас тя.
— Желая те.
Тези прости думи имаха съкрушителен ефект. Краката й се подкосиха и от устните й се отрони подобен на стон звук. А това, което пронизващите му сини очи предизвикваха в нея…
— И ти ме желаеш — добави той.
— Това… това е извън… не съм съгласна с твоята цена.
Лицето му се стегна.
— Ще ме задържиш тук и няма да се погрижиш за глада ми?
— Подготвила съм се за това. Зад теб има кошница, пълна с храна.
— Знаеш, че нямам това предвид, лейди.
Сега вече беше разярен. Но странно, това й вдъхна нова смелост.
— Ще задоволя само нуждата ти от храна — твърдо рече тя. — Ще ти осигуря и легло за спане, подчертавам, спане. А твоето предложение е неприемливо. Ние едва се познаваме.
— Аз те вкусих и ти ми хареса. Повече не ми трябва да те познавам.
Ето ги пак, горещите вихрушки в слабините й. Бузите й пламнаха. Откровеността му бе типично варварска. Чудеше се дали Торн е в състояние да подходи с такт към дадена тема.
— Тогава нека го кажа с други думи. Аз едва те познавам — и забрави, че си ме целунал. Няма да го разискваме. Ще държиш ръцете и физиката си далеч от мен, или никога не ще видиш своята Валхала.
— Моята физика?
Розалин беше изумена, че най-сетне контролира гласа си и той звучи строг и безпристрастен, въпреки че си умираше от неудобство.
— Тялото ти — поясни тя и още по-силно се изчерви, особено когато той отметна глава и се засмя от сърце.
— Много мъдро спомена и двете, лейди. Добре, няма да ти посягам. Позволи ми сега да си тръгна и ще отговоря на въпросите ти.