Прекалено лесно отстъпи.
— Очакваш да ти повярвам? Няма да стане. Ще изпълня молбата ти, след като получа необходимата информация.
— А аз да ти повярвам ли?
— Май предимството в момента е на моя страна. Наистина не искам да те задържам много. Просто удовлетвори любопитството ми. Изцяло.
— А ти ще удовлетвориш ли моето?
Беше го накарала да приеме условията й, но чак сега си отдъхна. Любопитството му? Всичко се развиваше като по предписание. Най-накрая разполагаше с нещо в замяна, което да успокои чувството й за вина, че го насилва да й сътрудничи.
— Естествено — усмихна му се тя колебливо. — Какво искаш да научиш?
— В кое време живееш?
— Двадесети век.
Той изсумтя и се огледа.
— Не е много различно от последния век, в който ме викаха.
Розалин се бе надявала тъкмо на това, когато бе избрала ливадата. Не коментира изказването му, а на свой ред попита:
— В коя година беше това?
— Наричаха я хиляда седемстотин двадесет и трета, а аз не харесвам тези нови епохи, освен… Да водите някоя война, в която да изпробвам силите си?
Защо ли не се учуди, че това е едно от първите неща, които го интересуват? Мислено поклати глава. Викинги, винаги жадна за битки. Не бе зле постоянно да си го напомня.
— Опасявам се, Торн, че съвременните войни не приличат на вашите. Оръжията, които навярно си забелязал в седемнадесети век, пистолетите и взривните вещества, сега са невероятно усъвършенствани.
Усети, че той не проумява казаното от нея, може би не разбираше понятия като „усъвършенствани“ и „взривни вещества“, затова поясни:
— Не се използват мечове. Никой не обича да се приближава толкова до врага. Освен това, в страната цари мир.
Очевидно последното не му хареса. Разочарованието му си пролича.
— И в коя страна си ме извикала?
— Англия.
Тук той се ухили:
— А, англичаните никога не поддържат мир за дълго.
Примерите от историята го подкрепяха, затова Розалин се почувства задължена да изтъкне:
— Понеже трета световна война би изтрила човешкия вид от лицето на земята, държавите сега, включително Англия, разрешават проблемите си по-дипломатично.
— Имало е световна война? И съм я пропуснал?
Тя повдигна очи при този нов изблик на разочарование.
— Нямаше да ти допадне нито последната, нито тази преди нея. Забрави за това, Торн.
И за да отвлече вниманието му от темата, тя обобщи:
— Повече от двеста години не са те призовавали, ще забележиш безброй разлики. Историята не познава по-драстични промени от настъпилите през последното столетие. Някои от тях ще ти харесат, но повечето — едва ли. Например това, което искаше да правиш с мен, е противозаконно без моето разрешение.
— Противозаконно?
— Срещу закона.
Той се усмихна:
— Аз сам си кова закона, лейди, и с меч го налагам.
Тя поклати глава:
— Съжалявам, но подобни действия не са приети тук.
Изражението му показваше, че той ще постъпва така както си знае. Тя разбра, че спорът им може да продължи безкрайно, без да постигнат съгласие. Не искаше да го задържи, просто й бяха необходими определени факти. Освен всичко друго, нейна беше вината, че му напомни за предишното му „посещение“.
Но той сам смени темата:
— Вече видях някои от разликите. Портретът на Уилям, приликата е невероятна, като жив е.
След тези думи вече нямаше никакво съмнение, че за първи път се бе появил в класната й стая в Щатите и че реално съществува. Оставаше й да проумее защо и как се е получило така.
Реши да почака с тези подробности. Щом бе възбудила интереса му към настоящето, не би се възпротивил да сподели знанията си за миналото.
— Не беше портрет, а увеличена фотография — каза тя, а Торн я зяпна не разбиращо. — Ела, ще ти покажа.
Отиде до одеялото и коленичи върху него, за да прерови чантичката си. Забеляза, че и той се е приближил и клекнал до нея, чак когато вдигна портфейла си и се обърна — за да го види на сантиметри от нея.
Не гледаше с какво се занимава, а наблюдаваше лицето й. В един безкраен миг Розалин срещна погледа му и не намери сили да отмести очи. Заля я същата топлина, която бе усетила предишния път, същото сладостно присвиване в слабините й. Представи си как погалва бузата му, после обвива ръце около врата му, а неговите устни се притискат към нейните. Дъхът й спря. Можеше почти да усети вкуса им…
Затвори очи. Господи, лудост беше да го задържа около себе си, когато близостта му упражняваше такова въздействие върху тялото й. Не, поправи се Розалин, лудост беше, че не направи това, което току-що си бе представила. Изохка вътрешно при тези противоречиви мисли. Само да не я бяха възпитавали така, само Торн да беше обикновен мъж, който не се появява и изчезва по прищевките на някаква си антика…