Жените в по-стари времена бяха наясно с проклятието и той ги презираше, защото се възползваха от властта си докрай. Даже онези, които бяха кротки в началото, бързо се научаваха да заповядват и ставаха ненаситни, щом разберяха на какво е способен викингът.
Повечето от тях бяха богати, разглезени и покварени, още преди мечът да попадне в ръцете им. Една дори бе убила, за да го притежава, защото знаеше за тайната му. Гробът се отвори и за нея, когато съпругът й научи за намерението й да го замени с по-млад и високопоставен благородник. Е, грешката си беше нейна — когато изпрати Торн да убие мъжа й, не му заповяда да мълчи.
За нещастие Торн трябваше да убие човека. Проклятието не му предлагаше избор — нареждането беше категорично. Не че всяко добро сражение не го радваше, независимо дали е за справедлива кауза или само за надмощие. Убийството обаче ненавиждаше, а двубоят с толкова възрастен мъж не беше нищо друго.
Не се бе наложило да го направи. Обичаше да си представя, че Один се бе намесил в този момент. Торн първо съобщи истината на съпруга на алчната и глупава дама. И тъй като последната присъстваше, за да види смъртта му, вместо него умря тя. С това властта й над Торн автоматично приключи и за негово удовлетворение мъжът й бе спасен. А Проклятието на Бладдринкър не попадна в ръцете на друга жена близо четиристотин години, чак до хиляда седемстотин двайсет и трета.
Не обичаше да си спомня това време. Никой период на призоваване не си заслужаваше да го помни, е, с изключение на един. Блайд просто го бе изпратила да се бие рамо до рамо с нейния господар и да го защитава, а това бе благородно. Торн съжаляваше, че е напуснал тези времена и новите си приятели.
При всяко следващо повикване той се бе опитвал да се върне там. Один го бе уверил, че е възможно при едно условие. Но жените, на които викингът се подчиняваше, не биха му направили тази услуга — да го придружат в миналото. Твърде много се страхуваха, че ще изгубят собствената си епоха, а и неговите желания не се ползваха с предимство.
Дори не смееше да подхвърли въпроса пред тази дама. Тя прекалено бързо отказваше — както на него, така и на себе си. А и не вярваше нито на проклятието, нито на разказите му къде и как живее, когато не е с нея. Как да я убеди в единственото предимство, от негова гледна точка, което оръжието притежава? Дори и да я убеди, защо да очаква от нея да удовлетвори молбата му?
За първи път подлагаха на съмнение неговата реалност. В края на краищата всеки е наясно, че вещиците съществуват и че техните проклятия са наистина страшни. И куцо, и сакато… е, поне в миналото тия неща бяха известни. Чудеше се защо тази жена не ги знае. Да не би вече да няма вещици? Унищожили ли са ги? Или са по-потайни от преди?
Не беше от значение дали съществуват, или не. Беше пробвал да се освободи от проклятието с помощта на друга магьосница, която уж била по-могъща от Гунхилда. Бяха се присмели на наивността му да вярва, че която и да е вещица ще обезсили клетвите на своя посестрима, дори и да е в състояние да го постигне.
Гунхилда го бе дразнила, че имало начин да бъде освободен от магията, но че той не трябвало да говори за това. Ако някоя от жените сама го попита, можел да й обясни как отново да стане господар на собствената си съдба. Ала никоя не се поинтересува. Изобщо не би им хрумнало да го освободят от плен. В главите им се въртеше само как да го използват.
Торн забеляза, че Розалин от време на време се навеждаше да откъсне диво цвете. Нито веднъж не погледна към него. Но той не откъсваше очи от нея.
Яде от храната, която тя бе донесла, но не забелязваше какво пъха в устата си. Просто протягаше ръка към кошницата и взимаше каквото напипа. Ако нещо не успяваше да сдъвче, просто го изплюваше. Не си струваше да го разглежда, вниманието му бе съсредоточено върху фигурата в далечината.
Все някога щеше да му се отдаде. Не се съмняваше в това, но не бе наясно кога ще стане. Не му беше споменала какво иска от него, към какво е насочено любопитството й. Но бе твърдо решена да го задържи, докато удовлетвори интереса й.
Много хитро го бе накарала да отстъпи. Притежаваше смелост в излишък. Отстоя позициите си, въпреки че се страхуваше, без да знае, че е безсилен да я нарани.
Мечът й даваше пълна власт над него. Торн я желаеше и това също го превръщаше в неин роб. Не бе и предполагал, че ще се случи, но в момента не се бунтуваше срещу това робство, щом тя е господарката.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Розалин не можеше да повярва, че е постъпила толкова безразсъдно. Беше оставила Торн Бладдринкър насаме с меча му. Ако попадне в ръцете му, нямаше представа как да си го вземе. Ами ако с това властта и над него свърши? Дали щеше да си тръгне и да отнеси оръжието?