Тя продължи да върви към форда, сложи оръжието на задната седалка и отвори багажника, за да прибере Торн кошницата. Все още го очакваше да се впечатли, но той само промърмори раздразнено:
— Какво е това чудо?
— Бил си в седемнадесети век. Видял си изящните картини от този период и навярно си забелязал някоя и друга карета, докато си пребивавал там. Сто години по-късно най-пищните известни…
— Те какво общо имат с това? — нетърпеливо я пресече той.
— Това е автомобил или, както е популярно сега, кола. Когато е бил изобретен, наричали са го „карета без кон“. Затова започнах отдалече, за да разбереш промените.
— Карета без кон? Значи стои на място?
— Напротив — усмихна се тя. — Захранва се с бензин и може да те отведе навсякъде.
— Жива ли е?
Май трябва да промени стила на обясненията си. Забележчици като „захранва се“ ще го объркат допълнително.
— Не, не е. Това е съвременна карета, Торн. Ела, ще ти покажа какво е заместило конете. То я задвижва.
Розалин отвори предния капак и накратко довърши:
— Това е мотор. Работи с бензин и това му придава „конски сили“. Той, на свой ред, принуждава колелата да се въртят. Готов ли си да ти покажа как става?
— Бих предпочел да яздя, лейди.
Обръщението издаваше неговото объркване, съмнения и, вероятно, безпокойство. Нима с такова нетърпение е очаквала да го подложи на подобни чувства? И все пак не би изминала пеша петте километра до вилата заради него.
— Използваме конете за развлечение, а не като превоз — изтъкна тя. — Когато хората искат да отидат някъде, правят го с коли или… е, хайде да се придържам към тях засега. Това возило ще ни закара вкъщи за броени минути, просто трябва да влезем в него.
Розалин взе ръката му и го отведе до дясната предна врата на форда, отвори я и натика Торн вътре. Когато премести седалката му назад, за да разполага с повече място за дългите си крака, той изръмжа и се наложи Розалин да се заеме с нови пояснения за удобствата на подвижните седалки.
Когато най-сетне зае мястото на шофьора, беше загубила всякаква надежда, че ще му е забавно и единственото й желание бе да го успокои. Затова го предупреди:
— Завъртя ли този ключ, моторът ще заработи и ти ще го чуваш, така че не се притеснявай от звука. И моля те, не се тревожи, когато автомобилът започне да се движи. Направен е, за да се движи. Разбрано? Готов ли си?
Кимна й рязко, отсечено. Беше изключително напрегнат и предпазлив. Държеше се за седалката с две ръце и гледаше право през предното стъкло, към дългия път пред тях. Еднообразието на пейзажа се нарушаваше единствено от някаква стара плевня в далечината.
Розалин въздъхна. Почуди се дали да не отложат още малко тръгването, за да му даде допълнителни указания, но реши, че нищо не би улеснило първото му пътуване, така че задейства стартера. Беше забравила обаче за радиото, което се включи заедно с мотора. Очите на Торн се приковаха към него и той извика:
— Говори! Нали каза, че не е жив!
Тонът му бе така обвинителен и недоволен, а изражението му — такава комична смесица от възмущение и благоговение, че тя се разсмя въпреки всички усилия да се сдържи. По тази станция предаваха новини и говореше един човек, затова Торн бе убеден, че го е излъгала.
— Този глас не е на колата, а на радиото. По него пускат и разнообразна музика — и тя пропусна няколко шумни рок програми, докато намери нещо по-мелодично. — Виждаш ли, радиото е просто друга придобивка и ни развлича.
Той не я слушаше, а се блещеше срещу апарата и се опитваше да разбере дали не го мами. Тя свали надолу стъклата на прозорците, но той дори не усети, изцяло погълнат от изследването си.
Розалин сметна, че колкото по-бързо пристигнат вкъщи, толкова по-добре. Но когато включи на скорост и даде газ, той направо подскочи и тя наби спирачки, при което колата занесе в прахоляка край шосето.
Вече не се сещаше как да успокои и него, и себе си. Беше толкова нервна, че чак се тресеше. Но, после нещо й дойде на ум. Разрешението й хрумна доста бързо, защото все за това си мислеше, откакто викингът се отзова на повикването й. Помощта си е помощ, трябваше да му я окаже и да изтрие от съзнанието му ужаса от първото возене с кола.
Затова се обърна, наведе се и сложи ръка на врата му, за да го подтикне да доближи глава до нейната. При допира въпросителният му поглед мигновено се прехвърли към нея и стана сладострастен, когато усети какъв е отговорът. Но не помръдна дори на милиметър. Сигурно изчакваше тя да поеме инициативата, за да не наруши уговорката им.