Знаеше, че никога няма да намери отговор на безкрайния низ от въпроси. Разочарованието й като учен направо бледнееше пред удоволствието да притежава меча.
— Проклятие на Бладдринкър — каза Розалин на глас и взе древния меч, неспособна да устои на желанието да го подържи в ръцете си. — Няма вече да те използуват за това, за което си бил създаден. Няма да проливаш нова кръв. Но ти давам дума, че ще се грижа за теб.
Пръстите й се сключиха около изненадващо топлата дръжка и тя вдигна меча от леглото му от златистожълто кадифе. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Щеше да го изпусне, ако не беше подсилила китката си с другата ръка. И както държеше оръжието вдигнато пред себе си, чу слаб гръм в далечината. Миг след това откъм прозорците на стаята се възпламени мълния, и тя уплашено възкликна. Сякаш в лицето й се насочиха десетина фотографски светкавици, които я заслепиха и известно време нищо не виждаше.
Оръжието натежа в ръцете й. За да не го изтърве и острието да се стовари върху масичката, тя го подпря с отворена длан. Нарани пръста си в една от нащърбените части и трепна от болка, а сърцето й лудо заби при мисълта за избегнатата на косъм злополука. Въпреки че почти не виждаше в тъмнината, Розалин внимателно сложи меча в кадифеното му легло, като същевременно проклинаше синоптиците. Сутринта за днес и утре бяха предсказали ясно време. Никак не я привличаше идеята за тричасово шофиране в дъжда до къщата на Гейл.
— Чухте ли гръмотевицата, професор Уайт? — достигна до нея гласът на господин Форбс, нощният пазач, откъм вратата. — Много странна работа.
— Не намирам нищо странно в неочакваните бури — отвърна тя.
Розалин бързо затвори капака на кутията, но засега не беше в състояние да я заключи. Позна гласа на господин Форбс, но й беше невъзможно да го види. Възприемаше само светлината около бюрото си, защото черните петна пред очите й скриваха останалата част от стаята.
— Точно в това е проблемът, професоре. Небето е ясно, цяла вечер си беше такова. Едно облаче не се вижда.
Тя започна да спори с него, спомнила си за гърма малко преди мълнията, но когато се опита да различи някои предмети в стаята, погледът й попадна върху непроверените изпитни работи. Нямаше време за дебати върху природните аномалии, дори случайно да се интересуваше от проблема.
— Не бих се тревожила за това, господин Форбс — каза тя, приключвайки темата. — Ако бурята утихне, преди да стигне до нас, аз ще съм доволна.
— Да, госпожо — отговори той и затвори вратата. Когато го чу да си тръгва, тя за момент разтърка очи зад очилата с телени рамки. Погледна отново към бюрото си и забеляза, че хаотично движещите се върху него черни петна вече са по-малко.
И точно тогава я стресна друг мъжки глас, дълбок и непознат, в който явно звучеше… Дали не беше гняв? Или само раздразнение? Каквото и да беше, от този глас кожата й настръхна.
— Не трябваше да ме викаш, лейди.
ГЛАВА ВТОРА
Понеже не откри никакъв смисъл в чутите думи, Розалин предположи, че нещо не е доразбрала.
— Моля? — попита тя.
Опита се да различи в тъмнината неясната фигура до прозорците.
Светлината от настолната лампа не стигаше дотам, а освен това пред очите й все още мержелееха няколко петна. Различи само едър силует, зад който се открояваха сградите на колежа. Докато се взираше, усети настъпилата тишина. Мъжът не отговори. Просто си стоеше там. Заедно със зараждащата се тревога по гръбнака й отново пробяга тръпка.
Ядосана на себе си, Розалин се опита да се пребори с неприятното усещане. В тази стая професорът и авторитетът бе тя, а той сигурно беше студент. И безспорно господин Форбс щеше да я чуе, ако извика. Но мисълта, че е била дотолкова не на себе си, та дори не го е усетила да влиза, й се стори обезпокоителна.
Тогава си спомни с какво беше заета, преди господин Форбс да я прекъсне. И с нотка на подозрение в гласа, тя попита:
— От колко време се спотайвате в сумрака, господин…
Той не се представи. Изобщо не й отговори. Сега вече цялото й раздразнение се насочи към него. Розалин стана, отиде до вратата и запали лампата в стаята, за да огледа посетителя си. Светлината заля всяко ъгълче на просторното помещение и освети лицето на мъжа, който се беше втренчил в лампите по тавана. Мръщеше ли се, или само бе присвил очи?
Представляваше наистина изненадваща гледка.