Розалин не беше против, не я интересуваше споразумението. Намерила си бе извинение да го целуне, което да не противоречи на нравствените й принципи. И възнамеряваше да го осъществи мигновено, преди да променила решението си. Без да се бави обви ръце около врата му и между няколко кратки встъпителни целувки прошепна:
— Отпусни се. Не го приемай като кошмарно преживяване. Наслади се на пътуването.
И тогава го целуна продължително. Той й отвърна и за секунди пое нещата в свои ръце, като провали плановете й да не се увлича.
Езикът му бе настъпателен като самия викинг, навлизаше дълбоко и си играеше с нейния. Все пак „играещ си“ не бе най-точното определение. В начина му на действие личеше някакъв дивашки глад, който явно я затрогна, понеже го целуваше със същия плам и сякаш не можеше да му се насити.
Представа нямаше колко е продължило това. Беше замаяна, когато приключи, и доста време не успя да си поеме дъх. Осъзна, че се е настанила почти в скута му и Торн я прегръща. Изненада я само факта, че не са се прехвърлили на задната седалка.
Естествено, той не подозираше, че има такъв вариант. А и тя се бе заклела да не научи от собствен опит как е там, отзад. Но в този миг не би се противопоставила и това я изплаши. Като се има предвид колко вглъбена беше в последната целувка, не бе изключено да я обезчести, без изобщо да разбере.
Не смееше да го погледне в очите. Страхуваше се, че ще зърне в тях сексуален глад и отново ще започне да го целува.
Едва промълви:
— Ето, мисля, че и двамата сме по… спокойни.
Не тая дума изразяваше чувствата й в момента. Въпреки това се опита да стане от скута му, но той не я пусна.
Налагаше се да го погледне. Слава Богу, жарта в очите му бе някак си потушена. Но се взираше в нея със старата напрегнатост, на която тя не издържаше.
— Крайно необходимо е да тръгваме, Торн.
— На мен ми е необходимо да…
— Не го казвай — намеси се тя нетърпеливо. — Опитах се да отвлека вниманието ти от колата, но сделката ни си е в сила.
— Не, не е, защото ръцете ми те докосват — внезапно размърда бедра под задника й, преди да добави: — И тялото ми. Ще отговоря на запитванията ти, но след тази покана няма повече да ме отблъскваш.
Когато свърши, лицето на Розалин бе яркочервено. Прав беше, тя предизвика допира му — поне така щеше да го възприеме, колкото и да му противоречи.
— Ще обсъдим това по-късно. Пусни ме сега, нека те откарам вкъщи.
Той изпълни молбата й и тя се шмугна зад волана. Доста време й отне да върне форда на пътя. Този път не наблюдаваше реакциите на спътника си. По-добре беше да не знае.
Чак след няколко минути установи, че косата й се вее свободно и не носи очила. Навярно Торн бе свалил и изхвърлил „украшението“ й през отворения прозорец. Опита се да си спомни дали бе донесла в Англия втори чифт, но май в багажа й нямаше други.
Но това не я вълнуваше особено. Дразнеше я неговата властност. Не харесваше очилата й и се бе отървал от тях при първи удобен случай, без да го е грижа за нейното желание. Типично средновековна постъпка. В онези дни мнението на жените не е струвало и пет пари, представителите на силния пол са взимали всички решения и контролирали всяка страна от живота им.
Не биваше да се ядосва. Торн постъпваше като всеки средновековен мъж. Не би променил навиците си и не би престанал да се налага само защото е призован в двадесети век.
Толкова се бе отнесла в размисли, че не забеляза движещото се срещу тях превозно средство. Мили Боже, товарен камион! От най-големите. Беше забравила да спомене, че задвижваните от електричество карети без коне имат различни форми и размери. Един бърз поглед й разкри, че напрежението му се е върнало и даже се е увеличило. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от силата, с която стискаше дръжката на камата си.
— Затвори очи — предложи тя.
Не очакваше да се подчини, но той го направи. Не че се успокои, дори напротив. Тя изстреля:
— Няма да ни удари. Ще мине покрай нас от другата страна на пътя. След секунди ще изчезне.
— Розалин, освободи ме.
Боже, защо тя не се бе сетила. Щеше да му спести тоя ужас.
— Добре, можеш да си тръгнеш. Ще те извикам отново, когато…
— Благодаря ти — отвърна рязко той, — но ставаше дума за очите ми.
— Какво?
Той не повтори. Камионът профуча край тях и отнесе тревогите й.
— Отвори ги вече, Торн. Отиде си.
Той я изгледа кръвнишки:
— Никога не ми пречи да заставам с лице срещу опасностите. Да не искаш да ме превърнеш в страхливец?
— Какви ги говориш? И защо не си тръгна, когато ти позволих?
— Защо ми е да си тръгвам, когато ти си тук?