ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Трапезарията беше образец на старовремска елегантност — виненочервени тапети и разкошна ламперия от махагон. Пламъкът на свещите се отразяваше в стотиците висулки на огромния полилей, в кристалните чаши и излъсканите сребърни прибори. Уведомена от Розалин, че ще имат гост за вечеря, госпожа Хюмс бе надминала себе си.
В момента Розалин седеше срещу госта и се чувстваше доста по-спокойна. Когато пристигнаха, той бе поискал да разгледа къщата и тя се бе съгласила — но само донякъде. Не желаеше викингът да попада в пълната с домакински уреди кухня и положи неимоверни усилия да го задържи настрана от нея.
Слава Богу, останалата част от жилището бе подчертано старомодна, не много по-различна от това, с което викингът се бе сблъскал при последното си повикване. Най-голямо впечатление му направиха електрическите ключове. Толкова ги хареса, че не влизаше в стая, без да ги натисне по пет шест пъти. Не обърна внимание на телевизора, но и домакинята не смяташе да пуска последния. След няколко дни, когато се почувства по-удобно в този век да, но не толкова скоро след мъчителното пътуване с кола.
Успя да отклони интереса му от телевизора и стерео уредбата, но бе забравила за телефона. Той звънна, когато бяха на крачка от него и Розалин по навик вдигна слушалката и започна да говори. Дейвид се обаждаше да я уведоми, че отлита за Франция и ще прекара края на седмицата с Лидия.
През цялото време Торн захласнат я гледаше. Чуваше само нейните реплики и когато затвори, се наложи двадесет минути да му обяснява как си приказват хора, отдалечени на километри, дори от единия до другия край на света. Той разгледа тънката жица, която свързваше слушалката с апарата, после кабела, стигащ до контакта и изсумтя. Не й повярва.
Съвременната водопроводна инсталация обаче прие без проблеми. Пусна водата в тоалетната десетина пъти. Опари се с горещата вода от крана и на минутата се втурна да пробва душа, но тя го убеди да почака до след вечеря. Сешоарът, който Торн бе видял и включил, преди тя да успее да му покаже как се ползва, вече лежеше в кофата за боклук, натрошен при захвърлянето му на пода.
Сега го наблюдаваше как си служи с нож и вилица взимайки пример от нея, и не сдържа усмивката си. Всъщност, справяше се съвсем задоволително. Поне се опитваше да й подражава. А това бе добро постижение за човек, свикнал да къса месото със зъби направо от ръката си.
— Какви са тия американци, които вече два пъти споменаваш? — изломоти той с пълна с йоркширски пудинг уста.
Толкова силно бе привлечен от храната и всичко останало върху масата, като броим солницата и черния пипер, че Розалин не бе очаквала от него да води разговор. Но темата изглеждаше достатъчно безвредна за храносмилането им.
— Американците са онези, които завладяха Северна Америка и се пребориха с англичаните за контрола върху нея. Опасявам се, че си пропуснал и тази война.
Хвърли й сърдит поглед и тя се разсмя. Бе го подразнила и нищо не й се случи. А щом се бе осмелила да го направи, сигурно започва да се чувства в безопасност в негово присъствие. Изненадващо, особено след забележката му в колата:
„Защо да си тръгвам, когато ти си тук“
Тогава тя се бе вцепенила. Не защото бе изгубили власт над него, не защото уговорката им се бе провалила — нали Торн не възнамеряваше да си ходи — а заради напълно противоречивите емоции, които изказването събуди у нея. Страх и въодушевление. Откакто се появи в живота й, неведнъж бе обърквал чувствата.
Избягваше да се рови надълбоко в причините. За да отклони разсъжденията си в по-безопасна посока, реши да го помоли да задоволи любопитството й. Все още не бе задала въпросите си за меча и необикновените му способности.
— Между другото, защо предишният собственик на меча си е въобразил, че душата му ще бъде осъдена, ако оръжието попадне в ръцете на жена?
Торн вдигна леко очи от чинията си, само колкото да срещне нейните, и се ухили самодоволно, сякаш е получил заслужени поздравления.
— Явно предупреждението ми е минало пред Жан Пол.
— Жан Пол?
— Най-големия син на последната жена, която притежаваше Проклятието на Бладдринкър. Тя умираше и той щеше да го наследи.
Явно жената не беше от значение за него, дори сви рамене и щеше да зареже темата.
— В състояние ли си да прокълнеш някого? — настоя тя.
Мъжът срещу нея само се усмихна. Дали в момента не я поднасяше? Дали един викинг е способен на това?
— Глупав въпрос — рече тя повече на себе си, отколкото на него. — Ти ме увери, че не си божество.
И почти веднага се сети да го попита:
— Мечът дава ли ми някаква друга сила, за която си заслужава да знам?