Той се ухили до уши:
— Даваше ти.
— Така ли? Защо в минало време? Какво значи това?
— Можеше да ми заповядваш. Нямах право да те лъжа, да те нараня или да не се подчиня на твоите нареждания. Разполагаше с пълна власт над мен.
Втренчи се в него изумена. Нищо чудно, че в колата затвори очи, когато му каза, и буквално помоли за разрешение да ги отвори отново. Плашеше я представата за подобен контрол над викинга.
Изгледа го подозрително:
— Да не би да съм я загубила?
Усмивката му стана още по-самодоволна и тържествуваща.
— Определено. В мига, в който ми позволи да си вървя.
Розалин се облегна назад с въздишка. Би трябвало да се ядоса на Торн, че е пропуснал да спомене за тези възможности по-рано. Но разбира се, той не би отворил пръв дума за това. Тя се бе тревожила за „сделката“ им, а той е бил задължен да изпълнява желанията й. Да, би трябвало да се ядоса, но в действителност не жадуваше за чак такава власт над когото и да било. Обаче фактът че сега е освободен от нея…
Запита се какво ли още е скрил.
— Каква друга мощ се получава от меча?
— Никаква. Останалите способности са за мен.
— Например?
Той остави ножа и вилицата си преди да изрече:
— Върни ми го и ще ти покажа.
— Ами да, защо не!?
Толкова явен сарказъм не можеше да остане незабелязан, в който и век да си роден.
— Имаш ли причина да ме лишиш дори от временна употреба на оръжието?
Усети, че е обиден и отвърна предпазливо:
— Не ме разбирай погрешно, Торн. Сега си в състояние да тръгнеш по своя воля, а какво ми гарантира, че Проклятието на Бладдринкър няма да изчезне с теб? Не бих искала да изпитвам верността ти по този начин.
— Мислиш, че ще те измамя?
— Нали си заблудил Жан Пол, че ще осъдиш душата му на вечни мъки?
Последва дълга, напрегната пауза. После той се разсмя и даже вдигна мълчалива наздравица в нейна чест.
Посвети я в причината за веселието си:
— Впрочем, приятно ми е, че си предпазлива с мен.
Тя премигна:
— Нима? На какво се дължи това?
— Не считам за нужно да ти отговоря.
Тя се намръщи, но скоро се сети:
— Връщаш ми за заяждането, нали? Хайде, признай си.
— Розалин, реша ли да ти „върна“, със сигурност ще го разбереш.
Без да знае защо, задоволството му определено я разгневи.
— И какъв подход ще избереш?
Той отново се разсмя. Раздразнението й нарасна и тя започна да барабани с пръсти по масата. Той се втренчи в тях. Но когато бавно вдигна очи и срещна нейните, страстта в погледа му я накара да се вкамени.
— Да ти покажа ли? — предложи той с дрезгав, чувствен глас.
Веднага й се изясни как точно би си разчистил сметките с нея. Щеше да я завладее сексуално, да я превърне в безволево мекотело, готово на всичко за него. Осъзнаваше колко лесно щеше да му бъде.
— Престани — прошепна тя.
— Какво да престана — леко повдигна вежди той.
Розалин се почуди дали да не смени темата. Налагаше се. Но това, че се държи като самата невинност я разяри.
— Прекрасно знаеш какво. Помолих те да не ме зяпаш така.
— В тази епоха всички ли жени очакват мъжете да им се подчиняват?
И това ако не е въпрос с повишена трудност, здраве му кажи. Поне десет отговора й идваха на ум, но най-добре беше изобщо да не отговаря.
— Остави това. Споразумяхме се за нещо. Ще се придържаш ли към него?
— Включихме ли условие да не те поглеждам? Странно, забравил съм.
Играеше си с нея, без да скрива, че това му доставя удоволствие. Изнервяше я. Да, трябваше да смени темата, но беше прекалено късно.
— Уговорката, Торн. Ще спазиш ли твоята част?
— А ти спази ли своята?
Тя се изчерви от смущение, но възропта, възмутена от наглостта му.
— Опитвах се да те успокоя и да премахна малко стреса… По дяволите, той не знае какво е стрес. Опитвах се да ти помогна да понесеш по-леко първото си пътуване с кола. Дори ти разреших да си тръгнеш, въпреки че си бях обещала да не го правя. Логично е да ми благодариш, а не да ме засягаш.
— Благодаря ти — той кимна снизходително.
Розалин прие, че нарочно не й отговаря. Щеше да я остави да се колебае и ядосва… Стрелна го с очи, а той се усмихна.
Вечерята й бе провалена, апетитът й — вместо охота за ядене усещаше стомаха си на топка… А дали?… Не. Не беше доволна, че викингът се смяташе свободен да постъпва както си иска.
Тя стана, опря ръце на масата и се наведе напред:
— Надявам се, че помниш какво ти казах за закона, за това, какво е приемливо и какво не е тук, защото сега изрично те предупреждавам да стоиш настрана мен. Не настоявай за повече подробности. Ако си съгласен да ми помогнеш в изследователската им работа, ще те чакам в библиотеката след час. Ако не, предпочитам да напуснеш къщата ми.