Поздрави се, че е успяла да изрече това, въпреки буцата, която заседна в гърлото й. Не се надяваше да остане, въпреки предишните му обещания и разочарованието я давеше.
Ако бе анализирала по-добре чувствата си, щеше да установи, че загубената възможност за събиране на научен материал не може да бъде причината за чак толкова обърканите й чувства емоции. Но тя не се замисли. Просто отбеляза, че Торн не се обади, докато тя напускаше стаята.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Розалин прекара най-мъчителния час в живота си в безпокойство дали Торн ще си тръгне, или ще се появи в библиотеката. Измъчваше се, понеже си забрани сама да отиде там и да го почака — в случай, че тя е подранила. Вместо това се заключи в стаята си, закрачи напред-назад и не спря да се ругае, че му е поставила такъв ултиматум.
Кога най-сетне щеше да проумее, че викингът не мисли и не действа като обикновен мъж от двадесети век! Нищо чудно, че не й отговори. Навярно отново го е зашеметила с необичайната си дързост. Жените по негово време не са поставяли ултиматуми и не са командвали мъжете, освен ако не са били короновани особи.
Когато в края на кошмарния час тя се завлече долу стаята беше тъмна. Не се и бе надявала на друго. Дори и да му се е искало да остане, пак щеше да си замине за да й докаже, че не би позволил да му нарежда…
— Къде е електрическият ключ, Розалин? Не успях да го намеря.
Почти подскочи, като чу гласа му. На светлината от коридора зад нея видя Торн в едно от трите кресла. Сърцето й биеше силно — не толкова, че се стресна, а защото той не бе изчезнал.
Но „гостът“ не се интересуваше от реакцията й. Вътрешно Розалин подрипваше от радост, но външно се задоволи спокойно да протегне ръка към настолната лампа и да я запали.
— Помислих си, че това е източник на светлина, но не открих ключ, подобен на тези по стените.
— При лампите е различно, не се натиска нагоре-надолу, а се завърта.
Погледът му сякаш я обвиняваше, че не го е споменала по-рано. Не беше за вярване, че водят такъв спокоен разговор.
Но тя бе прекалено разтревожена, за да пренебрегне проблема, който се въртеше в ума й:
— Наистина си мислех, че ще си отидеш.
— И да ти дам възможност да сключиш нова сделка, когато ме призовеш? Не, сега аз владея положението и смятам да не губя позиции.
Тя се умълча. Как не се бе сетила? Беше се притеснила, че си е тръгнал, докато за нея щеше да е по-изгодно точно това. Тогава тя пак щеше да има абсолютна власт над него.
Но съвсем бе забравила за мощта на меча. Все още не знаеше какво си е наумил викингът, но невъзможността да се ограничат идеите му разстройваше нервната й система.
Е, не й се бе нахвърлил. Напълно се беше отпуснал и Розалин не усещаше сексуално напрежение. Сигурно щеше да спази уговорката… Не, с каква цел ще го прави щом веднъж го е освободила?
Стараеше се да избягва щекотливата тема и затова бързо мина на друга:
— Къде се научи да говориш английски толкова гладко? Когато те повикаха за последен път ли?
— Бях принуден да го изуча, след като третото ми призоваване ме доведе в тази страна. По-късно се заех и с френския на норманите.
— Но той няма нищо общо с езика от последните шест века, това е било староанглийски. Цял семестър се мъчих с него в колежа. Толкова е архаичен, като чужд език. И не обяснява защо владееш съвременен английски.
— Назначиха ми наставници.
— Моля?
Изненадата, изписана на лицето й го разсмя:
— Възпитателите на Жан Пол. Майка му настоя, за да я разбирам отлично, когато… общуваме.
Представи си го как седи зад детско писалище в задушна таванска стая, където наследниците на аристокрацията са се обучавали в онези дни, със строг учител, надвесен над него с линия в ръка. Едва не се изхили.
Обузда този подтик до кротка усмивка.
— Предполагам, че учителят ти е бил на ниво.
Настроението му се повиши:
— О, да, тя полагаше неимоверни усилия.
Розалин се изуми.
— Тя? Не ме разбирай погрешно, не се съмнявам в думите ти. През седемнадесети век жените учители са били такава рядкост, че спокойно може да се приеме, че не са съществували. Как са ти я намерили?
— Дамата беше слугиня и живееше на тавана — всяка вечер се промъкваше в леглото ми…
Тя го прекъсна, за да не се изчерви още повече:
— Подробностите са без значение за мен. Но истинският ти преподавател е бил мъж, нали?
— Да. По-противна твар не се е раждала в никое столетие. Отношението му към мен обаче доста се подобри, след като му разбих носа.
Каза го като нещо съвсем естествено.