— Я чакай! Да не искаш да кажеш, че още не си опитвал?
— Не, не съм имал такава възможност. Както подчертах, налага се собственичката на меча да ме придружава, а до сега никоя не склонни да тръгне с мен.
— И не си сигурен дали наистина притежаваш тази мощ?
— Один ме…
— Да, да, уверил те е — прекъсна го тя, като от тона й почти пролича колко маловажен за нея е Один.
Предпочиташе да не обижда явно неговия бог в името на добрите отношения помежду им, независимо от факта, че викингът се стремеше с хитрост да отнеме Проклятието на Бладдринкър.
— Добре, да се изясним — продължи Розалин. — Твърдиш, че си способен да ме заведеш при крал Уилям?
— Крал ли? Херцог Уилям е по…
— Както там го наричаш. Ще го посетим ли?
— Да.
— Даже и някой друг владетел по-късно столетие.
— Да, или ще наблюдаваме битка, в която съм участвал.
Розалин се намръщи. Той се повтаряше, а тя не би пропуснала въпроса за битките. Знаеше, че Торн обича да се сражава, самият му вид издаваше удоволствието от разговора. Примамва ли я да му върне меча или действително вярва в това пътуване във времето?
Отново се въодушеви. Ако за миг допуснеше, че Торн говори истината, щеше да се изправи пред зашеметяващата перспектива за срещи с хора, направлявали хода на историята. При такъв залог как да не му позволи да докаже правотата си?
Но това предполагаше да му даде… не, да му услужи с меча си. Да рискува ли? А, от друга страна, как да се въздържи? И най-слабата вероятност лично да проучи Средновековието, да види историята в действие…
— Почакай ме тук, ще донеса Проклятието на Бладдринкър — изстреля тя, преди да е променила мнението.
Той не я послуша, разбира се. Защо ли изобщо се бе надявала. Последва я по петите до вратата на библиотеката, а докато изкачваха стълбите още повече се доближи до нея, въпреки че само присъствието му бе достатъчно да я възбуди толкова силно. Затова тя нито за миг не се задържа в колебание докато не влезе в стаята си и не вдигна тежкия меч.
В този момент отново я обзе нерешителност. Наличието на средство за пътуване през годините бе неприемливо за логиката й, подчинена на максимата „око да види, ръка да пипне“. Едва ли първият й извод е бил правилен. Наистина се страхуваше да не загуби своята антика…
— Дай ми го Розалин.
Тя стисна клепки и почти изстена. Не представата за оръжието се въртеше из ума й. А викингът говореше точно за него.
Розалин се обърна с лице към него. Торн не беше толкова близо, колкото й се бе сторило. Протегната му ръка мълчаливо й заповядваше да положи в нея меча.
Подейства й. Тя почти го тикна в разперената длан. От напрежение за малко щеше да пропусне промяната, която настъпи в Проклятието на Бладдринкър, когато пръстите на Торн благоговейно се сключиха около дръжката. Въобразяваше ли си, че по двойното острие вече нямаше никакви нащърбявания и потъмнелият от старост метал бавно се превърна в сияйно сребро? Кехлибарената украса над огромната мъжка длан изгуби предишната си мътност и заблестя кристално чиста на светлината на лампата.
Сигурно бе игра на въображението или светлината, съчетано с тревогата да не би викингът и придобивката й да изчезнат от нейният живот. Но някъде дълбоко в нея напъпваше крехката надежда, че ако притвори очи, ще ги отвори вече в друг век и приказките на Торн ще се сбъднат чрез някакво чудо.
Тя стисна очи, за да му даде шанс да я убеди окончателно. Естествено, нищо не се случи. Все още чуваше тихото тиктакане на стенния часовник, долавяше носените от летен полъх ухания…
— Не можем да тръгнем — тросна се той, — докато по своя собствена воля не се съгласиш да дойдеш с мен където и да те заведа.
Розалин рязко отвори очи. Да, още бяха в спалнята й. Ами разбира се, че ще бъдат. Нали току-що бе споменал, че не могат да се прехвърлят. Стоеше все на същото място, хванал здраво Проклятието на Бладдринкър. Изглеждаше някак… сърдит. Заради мълчанието й ли? Наистина ли не бе в състояние да замине без нея?
Голяма част от опасенията й изчезнаха. Замисли се дали да не си поиска меча, за да ги разсее съвсем. Но не желаеше да види пак изписаното по лицето му разочарование. Поне тя да не го причинява. А и се страхуваше да не се лиши от открилата се възможност.
Налагаше се да му се довери. Той така или иначе скоро щеше да се разстрои — щом разбере, че Один се пошегувал. А одобрението й бе важно за викинга.
Вътрешно Розалин се разкъсваше от противоречия но съзнаваше, че никой от тях не може да се убеди в предположенията си, ако другият не му позволи да опита.