Бе готова да му разреши това, за което Торн копнееше, но за собствено успокоение първо рече:
— Да се разберем, само ти заемам меча си. Наясно ли сме по този въпрос? И ще го върнеш, когато те помоля, нали?
Той дълго време не продума. Накрая кимна рязко, но с явна неохота. Това й беше достатъчно. Обаче искаше да получи потвърждение и по още един проблем.
— Обещай ми, че ще ни пренесеш тук, когато аз кажа.
Този път й отговори малко по-бързо:
— Обещавам.
— Добре — продължи тя и леко се усмихна. — По своя воля се съгласявам да те придружа навсякъде.
Торн моментално засия от задоволство. И не се наложи Розалин отново да стисне очи. Изведнъж потънаха в абсолютна тъмнина. Стори й се, че се носят във въздуха. Но само след секунди пространството около двамата се изпълни със звън на метал, цвилене на коне и шума от стълкновението на хиляди облечени в ризници мъже, които се опитваха да се избият.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Да се окаже в центъра на ожесточена батална битка за Розалин беше достатъчно основание да изпадне в паника. Слава Богу, че по-напред се вцепени от изумление. Неспособна да направи и крачка, тя стоеше и се взираше в средновековната армия около себе си в отчаян опит да открие някакво логично, приемливо обяснение за гледката пред очите си. За секунди отхвърли халюцинациите и триизмерните образи, предизвикани от упойващи вещества. Най-правдоподобна и се видя идеята за обикновен сън. Пак ли сънуваше?
Не, що се отнася до Торн. Но останалото? Определено сънуваше. При това хрумване веднага й олекна. Благодари на Бога, че няма начин да я наранят, въпреки че нейният зажаднял за сражения викинг мигновено се бе втурнал в този хаос.
Детайлите обаче бяха невероятно отчетливи. Подушваше миризмата на кръв и конски тор. Прекалено много коне се навъртаха наблизо. Сигурно затова спящото й подсъзнание очакваше подобно зловоние, предположи тя. Дрънченето на метал й причиняваше остро главоболие.
Ала Торн бе в стихията си и се забавляваше. Проклятието на Бладдринкър не оставаше за миг в покой, проблясваше на слънцето, пореше въздуха и… посичаше.
Розалин затвори очи и потръпна от вика на мъж и цвиленето на коня му. Не обърна внимание на кръвта, която плисна върху дрехата й — тя щеше да изчезне на сутринта. А иначе би наредила това сред най-страшните си кошмари. Дори не си спомняше да са я тормозили такива живи, ужасяващи подробности.
Някакъв кон я блъсна в рамото и я запокити по-близо до Торн. Когато възстанови равновесието си, тя се обърна и забеляза как една мощна ръка завъртя под ъгъл меч и го насочи към врата й. Тя не помръдна, не се уплаши. В края на краищата, нищо не бе реално. При смърт насън неизбежно трябваше да се събуди, а тя искаше точно това.
Но не й бе писано да умре, поне не сега. Проклятието на Бладдринкър се сблъска с връхлитащия отгоре й меч, изби го и бързо потъна в гърдите на нападателя! Още кръв я обля. Ако тези събития се случваха наистина, тя щеше вече да се е ядосала. Кого залъгваше, щеше цялата да се тресе от ужас.
Разбира се Торн я бе спасил от събуждане. Реши, че е належащо да му разкрие колко е благодарна, че е удължил кошмарите й. Но той не изчака да я изслуша. Недалече трима войника затягаха обръч около рицар, явно свален от седлото, и Торн се намеси в полза на падналия, за да изравни силите.
Розалин въздъхна. Пред нея се откриваха две възможности за действие: или да се изложи на опасността от нов убийствен удар, или да задържи вниманието на викинга достатъчно дълго, за да го накара да си тръгнат. Всъщност, ако избереше втората, се излагаше на рисковете на първата.
Торн вече бе съсякъл тримата бойци и в момента отблъскваше двама ездачи. Беше крайно време сънят й да свърши. Ако зависеше от нея, би се прехвърлила на нещо по-приятно. Всичко друго би било за предпочитани дори и друг тип кошмар. Беше й писнало да наблюдава как Проклятието на Бладдринкър доказва качествата на двойното си острие.
Скъси и без това краткото разстояние помежду им — спътникът й през цялото време на сраженията не се отдалечи много от нея. Изблъска някакъв пешак, който се промъкваше зад него и сграбчи лявата ръка на Торн, за да го завърти към себе си. Не успя. И при нормални обстоятелства бе малко вероятно да го помръдне, а сега когато изцяло се бе отдал на битката, бе направо невъзможно. Но той даде знак, че е забелязал опита й.
Розалин нямаше представа как разбра кой го дърпа, защото Торн дори не хвърли поглед през рамо. Изненада я спокойствието му:
— После, Розалин.
Това безгрижие преля чашата. Разгневи се, че при изразходената от него енергия дори не се беше задъхал. А мъжът, когото бе избутал настрани, се изправи и избираше дали да прониже гърба на Торн или нейният корем, или да опита да порази и двете цели наведнъж с дългото си копие.