Повече не и се умираше, особено след като беше изразила недоволството си. За по-убедително, тя стисна длани в юмруци и заудря своя викинг. Побъркваше я мисълта, че той може и нищо да не усеща.
Затова извиси глас над врявата:
— Не сега! Аз напускам кошмара — с теб, или без теб. Ако ти е особено приятно, на мен не ми е… и ще ти пронижат гърба.
Торн вдигна оръжието си сякаш нито за миг не бе изпускал от очи копиеносеца, докато довършваше поредния рицар. Пехотинецът бе направил погрешен избор и обезглавеното му тяло се свлече на земята…
В този момент Розалин изкрещя с безкрайно отвращение:
— О, да, защо пък да не отсечеш няколко глава? Какво ми пука на мен? Ще си седя тук без работа и ще чакам да се наситиш на кръвопролитията. Но следващият път, когато ме замъкнеш в някой твой сън, нека да е по-изискан, със свещи и тиха музика…
Тук погледът му срещна нейния.
— И легло?
„Колко лесно се изчервявам тези дни“ помисли си тя, когато бузите й пламнаха.
— Щом е само сън…
Спря, неспособна да повярва, че бе изрекла това. По-добре да му бе изпратила гравирана покана. Той я дари с типичната си порочно чувствена усмивка, която отразяваше мислите му.
За нейно щастие наложи му се да се справи с още един рицар и той насочи усилията си към него. Но за нещастие пък, нужни му бяха броени секунди, за да го прати на онзи свят в компанията на друг един безумец, който се втурна да заема мястото на убития. После викингът яхна един от вече безстопанствените коне и я изтегли зад себе си.
Тя се поуспокои от факта, че я измъква от центъра на касапницата и гневът и стихна до обикновено раздразнение. То обаче не изчезна, подклаждано от необходимостта постоянно да спират, за да отблъсква Торн мечовете и копията на преследвачите. Но когато спря до някакво дърво извън полесражението, грабна я от коня и буквално я метна върху най-долния клон, тя се вбеси:
— Какво си мислиш, че…
— Тук за кратко ще бъдеш в безопасност — имаше наглостта да се ухили той, въпреки че очите й хвърляха мълнии. — Гледай да не те забележат и не викай, Розалин. Много ще се разтревожа, ако привлечеш вниманието им към себе си.
— Така ли? — намуси се тя.
Торн не каза нищо повече, обърна коня си и отпраши. Е, не отиде далеч. Ако го викнеше, щеше да я чуе но само защото очакваше реакцията й. Иначе в края на бойното поле не бе по-тихо, отколкото в центъра на битката.
Отказа се да крещи. Не се залъгваше, че „спътникът“ й ще се върне, даже и тя да остане без глас. Беше си на мерил подходящо сражение и смяташе да използва случая.
От удобния си наблюдателен пост Розалин видя, че воюващите далеч не са хиляди, както бе помислила в началото. По разнородните брони едва различи, че едната група наброява към четиридесет души, а враговете им са петдесетина. Ако не бе загубила ума и дума от страх, веднага щеше да се досети, че участниците в обичайните средновековни битки не са надхвърляли този брой. Често са били и по-малко, освен ако някой крал лично не поемел командването. Днешният случай явно не бе такъв.
Разбира се, оцелелите от сблъсъка не бяха много. Няколко ранени високо оплакваха съдбата си, но пълната вцепененост и дълбоките рани на повечето от разпръснатите наоколо тела показваха, че в тях няма живот.
Розалин потръпна от разкрилата се пред нея сцена. Ето пример за фантазиите на „силните мъжкари“. Съвременните жени просто не мечтаеха да попаднат в разгара на варварско сражение. А кошмарът все не свършваше. Поне да имаше някакво развитие.
Тя се намръщи, когато й хрумна, че насън никога не е имала власт над разсъжденията си. Естествено, повечето сънища се забравят. И цяла нощ да се проточат, сещаш се само за последния преди събуждането, а дори и той се стопява за секунди, ако веднага не се задълбочиш в съдържанието му. Затова предположи, че не е изключено да се мисли логично и последователно и на сън, но тя не го е правила в сънищата, останали в паметта и.
От друга страна, поведението на Торн, както и нейното, беше прекалено типично за всеки от тях. Нима спящите остават верни на характера си, особено когато се касае за кошмар? Май не, а и не биха спазвали принципите си до край и без отклонения.
Розалин знаеше какво предстои. Щеше да се убеди, че настоящите събития са действителност. Уплаши се от ужаса, надигащ се в гърдите й. Ако бе сънувала, че разисква с Торн пътуване във времето, това бяха представи, оформени от подсъзнанието й. Но ако разговорът им наистина се бе състоял, то…