Зачуди се дали ще изпита болка или ще се събуди, ако скочи от дървото и си счупи някоя кост. Втренчи се в земята почти два метра под нея, но отхвърли идеята за по-малко от минута. Имаше по-лесен й далеч по-безопасен начин да провери дали чувства болка. Захапа здраво пръст, докато очите й се насълзиха. Сега цялото и същество се изпълни с ужас.
„Господи, рече си тя, не сънувам!“ Торн ги бе прехвърлил в далечното минало, както бе обещал. И можеше да убие някого, който при нормални обстоятелства би оцелял. Значи в момента променяше историята, която Розалин бе изучавала, а тя си седеше тук и не се опитваше да го възпре.
Спомни си някакъв стар филм за пътуване във времето, в който образите от различни фотографии изчезваха при промени в историята. Не бе чудно, че паниката, която отдавна трябваше да я обхване, сега я завладя с сила.
Закрещя името на Торн. Дори да я чуваше, бе прекалено зает, за да й обърне внимание. Не му се налагаше да си търси противници — те го нападаха с готовност и обикновено по двама.
Розалин предположи, че причината се крие в ръста му. Никой не гореше от желание да се изправи насреща му сам самичък. Но тя не се тревожеше, че биха го наранили заради численото си превъзходство. Той я бе уверил, че може да загине само и единствено от ръката на някой от неговите тъй наречени богове или на онзи приятел Волфстан, чиято омраза изглежда беше вечна.
Спря да вика, когато гласът й пресипна. Наложи си да се успокои. Удивително, но всичко което й каза, беше истина. Тя не успяваше да си го обясни, но въпреки това то се случваше. Навярно бяха попаднали в разгара на боя, защото тя съвсем глупаво и лекомислено му се бе доверила: „където поискаш“, когато се съгласи да тръгне с Торн. Той си бе търсил сражение, откакто за пръв път го призова. А тя безразсъдно му бе предоставила власт да си намери битки — колкото и където си пожелае.
Щеше да го извади от тази заблуда. Ако се надяваше, че ще се влачи с него при поредната му прищявка да пролее малко кръв и да изпробва меча си в древни битки, то сметките му щяха да излязат криви.
Бавно се спусна по дървото, на което я бе оставил. Близо двадесет и пет воина продължаваха да се сражават, но без предишната настървеност. Отдаде го на изтощението им. Осем от тях бяха на коне, единият рицар кръстосваше оръжие с Торн, който яздеше взетото „назаем“ животно.
По онова време бойните коне са били доста по-едри от останалите. Огромни и зли, отглеждани специални за сражения, те определено не бяха животни, които би доближила доброволно. Но нямаше избор.
Между нея и Торн лежаха четири трупа. Тя предпазливо ги заобиколи, но един кон без ездач я последва по някакви си свои съображения. Присъствието му зад гърба й я накара да забърза. Доближи се до бойците достатъчно, за да я стъпчат или ранят, ако някой меч отплесне.
Отново извика Торн по име. Чу я, разбира се. Та тя беше непосредствено до него. Но не отмести поглед острието на противника си, дори не й продума.
Розалин разбираше, че той постъпва разумно, като не позволява на нищо да го разсее, защото това ще му коства главата. И въпреки това гневът й, породен от мълчаливото му пренебрежение, не намаля. Уплаши се, че викингът причинява смъртта на мъже, които исторически са оцелели в тази битка, и така прави невъзможно раждането на едно цяло поколение, включително и на някои от собствените й предци.
Налагаше се да го спре — на всяка цена. Отчаяна, тя прибягна до единственото средство да раздели Торн и рицаря, за да го принуди да се вслуша в доводите й. Опита се да улови пръхтящия във врата й жребец.
Стремето висеше високо над земята и тя предположи, че предишният собственик на коня е бил значително по-нисък от нея. Не достигна стремето. Най-добре би било да се засили и направо да се метне на седлото, стига животното да застане неподвижно.
Преди да осъществи замисъла си, Торн я грабна, повдигна я и я намести в скута си. Силната му мускулеста ръка обви кръста й и не й позволи да помръдне.
— Какво, в името на Один, си мислиш, че правиш, жено? — сопна й се той. — Не знаеш ли колко лесно е за това добиче да те убие?
— Давам се ясна сметка, благодаря ти за загрижеността, но понеже… остави това. Готова съм да тръгваме, Торн, pronto, на секундата. И ако в миг не ни измъкнеш от това проклето място, ще си прибера меча и с интерес ще наблюдавам как рицарите те правят на решето.
Като се вземе предвид колко бе ядосан, за предпочитане бе да го помоли, а не да му нарежда. Но сега не бе време за любезности. Нямаше да му позволи отново да я подмята насам-натам. Не погледна зад него да види дали и последният им нападател е свален и вече е извън строя — просто се надяваше да не им препречат пътя повече противници.