Торн явно бе приел заплахата сериозно. Не й отговори. Не се и налагаше. Изчезнаха бързо, както бяха пристигнали.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
— Знаеш ли колко е опасно да се намесваш в миналото? Някой от мъжете, които уби днес, може да е прародител на важна личност, на личност с влияние в съответната епоха. А ти прекъсваш наследствената линия, преди този човек да е успял да създаде деца…
Розалин нервно кръстосваше спалнята си, където Торн ги бе върнал. Той стоеше в средата на стаята, скръстил ръце на гърдите си и просто я наблюдаваше.
След като пристигнаха, тя дълго го руга, беше страшно ядосана. В действителност и се искаше да го удари заради тревогите, които й бе причинил, но това само щеше да я ядоса още повече, защото той най-вероятно щеше да се развесели.
Накрая се успокои достатъчно, за да му обясни къде е сгрешил, а той я прекъсна:
— Притесняваш се за дреболии.
„Дреболии, възмути се цялата й същност, когато се променя ходът на историята?“
Присви очи и остро го попита:
— Каква изобщо беше тази битка? Има ли сведения за нея?
— Нищо повече от дребна схватка между съседи, без особени последствия.
Безразличието в гласа му жестоко я подразни. За викингите битките бяха славна и неделима част от ежедневието. Живееха заради тях и не занимаваха умовете си с жертвите на своите остриета. Ако за дадена битка си струваше да се разкаже, не изпитваха угризения на съвестта или съжаление към победените, а само гордост и задоволство от факта, че победителят е бил достатъчно умел да оцелее в боя, за да го опише.
— Не разбираш какво ти говоря, Торн. Битката се е състояла преди стотици години. Завършила е по определен начин, които влияе на събитията в следващите векове. И ако някой като теб, който не е участвал в първата битка, се появи, промени съотношението на силите и убие лице, което иначе би продължило да…
Той отново я прекъсна, за да каже този път:
— Один ме предупреди да не отнемам живота на тези, на които не им е писано да умрат и да избягвам да срещам себе си в епохите, които съм посетил.
— Да не срещаш себе си? — повтори тя, изненадана от подробностите, над които не се бе замисляла. Но първата половина от изречението му звучеше така уместно, че тя не изчака отговор. — И защо не послуша съвета на своя бог?
— Направих го — рече той. — Враговете в онази битка воюват от доста време. Малко от тях оцеляха в боя, а към края се намеси и трети съсед, който мразеше другите двама. Той се възползва от случая и изби всички останали на полесражението. Има ли значение дали са посечени от моя или от чужд меч, Розалин?
Хвана я натясно.
— Защо не ми каза по-рано? И откъде впрочем знаеш?
За пръв път долови нотки на отвращение в гласа му:
— Този ден яздех с третия лорд. Той и антуража му притежаваха меча ми. Всички до един бяха много жестоки. Гавреха се с жертвите, преди да сложат край на мъките им.
— И ти ли вършеше същото?
— Не. Но гледах, неспособен да предотвратя действията им. Сега поне някои от воините загинаха от по-бърза и благородна смърт, причинена от моята ръка.
Розалин се зачуди какво му е благородното на убийството. Докато асимилираше получената информация, той гневно се сопна:
— От сега нататък ми се подчинявай. Моят живот не бе в опасност, но твоят не е прокълнат. Бойният кон, който се опитваше да яхнеш, можеше да те убие за секунди.
Тя се усмихна с надежда да смекчи яда му:
— Всъщност тоя звяр като че ли ме хареса.
Усилието й не се увенча с успех. Торн изръмжа:
— А сега кой не схваща смисъла на забележката?
— О, разбрах те — сухо отбеляза тя. — Мяташ ме на някакво дърво — а това изобщо не ми хареса — без да ме предупредиш, че накрая бойното поле тъй или иначе ще заприлича на трапеза на лешояди.
После с много сарказъм допълни:
— Ако го беше споменал по-рано, навярно щях да се настаня удобно и да се наслаждавам на представлението, въпреки липсата на пуканки.
Когато тя изрече „пуканки“, за миг по лицето му се изписа изненада, но отвърна разярен:
— Ако ме бе послушала…
— Сбърка в подхода, викинг — сряза го тя. — Наясно съм каква ерес за средновековния морал е това, но съвременните жени не търчат да изпълняват заповедите на „господарите си“. Използваме главите на раменете си, правим каквото решим и не се подчиняваме — Господи, как мразя тази дума! — на всеки мъж, на който му скимне да ни командва.
— Когато животът ти зависи от това, ще се подчиняваш!
Той пак говореше спокойно. Къде по-добре беше да бе изревал нареждането си. Но от спокойствието му личеше, че съзнава правотата си, а и тя щеше да я признае, ако не беше ядосана.