Чувстваше се… добре, неимоверно добре. Всъщност, не си спомняше да е изпитвала такова приятно усещане рано сутрин. Реши да удължи удоволствието, да не бърза със ставането и със задълженията за деня.
Дочу цвилене на коне, пръхтене, сподавен смях, подрънкване на юзди. Долови миризма на застояло, навярно плесен, но не бе съвсем сигурна. Празничното й настроение не се помрачи нито от миризмата, нито от лекото боцкане на завивките, които по-скоро й заприличаха на вълнените военни одеяла, а не на меката й постеля…
Коне?
Рязко отвори очи. Премигна няколко пъти, но дори и тогава продължи да се съмнява дали зрението й не я подвежда. Не беше в спалнята си, това тук никак не приличаше на нея. Лежеше в палатка. Миризмата на плесен идваше от дюшека и възглавниците, а я бодяха най-грубите чаршафи, които бе виждала. Дюшекът, ако това изобщо беше уместно название за постелката, бе положен направо върху земята, а не върху пружина. Не бе достатъчно широк даже и за единично легло. Пръстта отдолу беше покрита със същото платнище, от което бе направена и палатката. Една единствена животинска кожа бе просната като килим. Видя опрян до стената огромен стар сандък с тежък катанец, който в момента бе отключен, и вдигнат капак. До него имаше два по-ниски сандъка със същите железни катинари, само че здраво заключени. Първият бе допълнително укрепен с ръждясал синджир. Чугунена тенджера, или по-скоро казан, се мъдреше върху чудато приспособление от тънки пръти, а под него зърна угаснали въглени.
Да не… Не, Торн не би постъпил така, щеше да я предупреди. Вероятно не бе склонен да спи в къщата и по някое време ги бе преместил навън. Но откъде бе взел палатката?
Розалин отметна завивките и се изправи. Огледа се за дрехите си. Голотата й извика спомени от миналата нощ и тя спря за миг. Усмихна се. Е, добре, май няма да го убие, като го намери. Само небрежно ще подхвърли, че ще бъде много мило от негова страна, ако следващия път предварително я уведоми, че ще се настанят сред природата. Но откъде, все пак, бе взел палатката толкова късно?
Поднови диренето. Тъкмо се отправи към отворения сандък, когато в палатката влезе момче на около четиринадесет петнадесет години.
— Добро утро, миледи — весело поздрави то.
Розалин го изненада с реакцията си. Тя изпищя, хукна към постелята и се мушна под чаршафа. Краката на детето бяха голи. Дълга туника, пристегната с колан, падаше до коленете му, а на колана се поклащаше меч. Розалин реши, че наистина ще убие Торн. Не ги бе прехвърлил в задния двор, а в друг век.
Когато се осмели да подаде глава изпод завивките, тя откри, че момчето не е помръднало и изобщо не се е смутило от евиното й облекло. Просто я зяпаше с любопитство.
Сети се, че в Средновековието не са изпитвали неудобство от голотата си. Почти всички са си лягали без дрехи, които да ги ограничават, и спалните често са побирали десетина човека. Дамите и слугините са помагали при къпането на съвсем непознати посетители като жест на любезност и гостоприемство. По пет-шест слуги са участвали в сутрешния тоалет на господаря и господарката на замъка. Кухненските работници са се събличали без особени задръжки, щом горещината стане нетърпима.
Чувството за неловкост от показването на собственото тяло не е било познато тогава. Чак в най-новата история цивилизованите хора са свързали срама с едно от най-изящните творения на природата.
За нещастие Розалин бе продукт на своята епоха, а не на тяхната. Примираше от неудобство, което усърдно се опитваше да потисне. Даже фактът, че има под ръка средновековен младеж, когото да разпита за събитията от този век, не развърза езика й. А момчето очевидно говореше френския на норманите, който тя владееше.
Би предпочела то да си тръгне и да отнесе със себе си объркването й. Но юношата не си отиваше, а тя не можеше да си представи какво чака. Накрая забеляза преметнатите през ръката му женски дрехи. Надяваше се, че са за нея.
Но понеже не й ги предлагаше, а стоеше там като истукан, налагаше си тя да започне разговора. И въпреки че от първостепенна важност бе да се облече, тя най-напред пожела да разбере местонахождението на своя викинг.
— Познаваш ли Торн Бладдринкър?
— Естествено. Той ми е господар.
Розалин се намръщи и попита с известно подозрение:
— От какъв тип, от благороднически или от божествен?
— Миледи?
По объркването му се досети, че въпросът й му е непонятен. Затова го попита с по-прости думи:
— Как така ти е господар?
— Сестра ми Блайд ме даде на него — тук той се поизпъчи и довърши, — когато ме обучи достатъчно, ще стана негов оръженосец.
Тя и Торн току-що бяха пристигнали. Как така нещо подобно се бе случило? Освен ако тази Блайд не беше една от предишните собственички на меча. А това означаваше, че съществува опасност Торн да срещне себе си в годината, в която ги бе довел.