— Откога ти е господар?
— Близо две години.
Тя се обезпокои. Любимият й не бе обяснил какво ще го сполети, ако се натъкне на другото си аз в миналото. Спомена, че Один му е препоръчал да избягва подобни инциденти и толкова. Трябваше спешно да говори с него.
— Знаеш ли къде е Торн сега?
— Да. Рано на разсъмване отиде на пристанището да разговаря с херцог Уилям.
Явно най-сетне щеше да я представи на Уилям Копелето. И вълнението, и раздразнението й нараснаха, защото спътникът й я бе оставил в палатката. Да я беше събудил, щяха да посрещнат заедно първия нормандски крал на Англия.
— Лорд Торн ми поръча да ви намеря одежди — продължи момчето — и да ви помогна при обличането, тъй като нямате прислужница.
„Поръчал е, а?“ ядоса се още повече тя. Но не възнамеряваше да си излива яда върху детето, разполагаше с по-голям обект.
— Между другото, аз съм Розалин — рече тя. — А ти как се казваш?
— Гай Дьо Анжу.
— Е, благодаря ти за дрехите, Гай. Сложи ги тук. Ще се справя с тоалета си сама.
— О, не. Беше ми заповядано да ви помогна, а аз винаги се подчинявам на нарежданията на лорд Торн.
На лицето му се появи израз на упорство, но тя пак се опита да го убеди, вече по-строго:
— Ако си ми необходим, ще те извикам. А сега излез и ме почакай навън, моля.
Момчето се ухили:
— Няма да се справите сама, миледи. По роклята ви има стотина шнурчета за връзване.
— Стотина? — усъмни се тя. — Покажи ми ги.
Той отдели две части от костюма й и ги вдигна, за да ги разгледа. По горната жълта дреха не се виждаха никакви шнурчета, но по тъмносинята долна риза бяха многобройни. Далеч не сто, но поне двайсет, и все на гърба. Чудесно. Вярно, трябваше й помощ, но не и от някакъв си юноша.
— Добре, признавам, че няма да се справя. Но ще те затрудни ли първо да ми донесеш вода да се измия?
— Не, ще стане за секунди — грейна той при капитулацията й.
— Остави тези неща тук — извика тя, когато Гай тръгна с дрехите й в ръка.
— Разбира се, миледи — обърна се той, постави одеждите до нея и изхвърча навън.
Тя побърза да нахлузи ризата, преди момчето да е донесло водата. Не беше лесно. Дългите ръкави прилепнаха като втора кожа по ръцете й. Явно бяха шити за по-слаба жена, понеже по тях не откри шнурчета, но това само влошаваше положението. Останалите дрехи можеха да се пригаждат към формите й.
Позна автентичния стил на десети или единадесети век. Торн ги бе довел малко преди нашествието на норманите, понеже още наричаха крал Уилям „херцог“. Тя не беше против, не я интересуваше кога ще се срещне с прочутия мъж, стига срещата да се осъществи.
Гай се вмъкна в палатката с кофа вода. Безсмислено бе да го укорява, че не чука, преди да влезе, когато липсваше врата. Хрумна й, че още не е научила защо е в палатка.
— Кажи ми, Гай, далече ли е пристанището?
— Не, миледи. С кон бързо се стига.
Какво ли означава понятието „бързо“ за хора, чието най-добро транспортно средство са конете? Час или два, щом като с дни яздят от град до град?
— Нямаше ли… — напрегна паметта си тя, за да й подскаже как са наричали страноприемниците през единадесетото столетие — ханове близо до доковете?
Той се изкикоти и я уведоми:
— Има, но не могат побра шест хилядна армия.
Армия? Разположена там? Господи, наистина ли? Нима викингът я бе довел в навечерието на една от най-известните битки в историята? Готвеха ли се норманите да пресекат Ламанша в залива Певънзи?
Копнееше да попита момчето за датата, но щеше да прозвучи прекалено странно, и без това позабравеният й нормандски френски бе необичаен за слуха му. Щеше да попита Торн, но първо се налагаше да го издири. Планираше да се заеме с това веднага, след като се облече.
Прибра нагоре косата си, за да не пречи и без да обръща внимание на пламналите си бузи, извъртя към Гай голия си гръб.
— Ще се заемеш ли с онези дантелки, които толкова ти допадат?
— Миледи?
Тя повдигна безпомощно очи и повтори молбата си по друг начин:
— Завържи ми ширитчетата, Гай. Искам да намеря Торн.
Тъкмо бе почувствала как вътрешната риза прилепва към нея, когато той отдръпна ръце и натърти:
— О, не, длъжен съм да се грижа за вашата безопасност, докато се върне.
Едва не започна да спори с него на тази тема, но размисли. Той не би оправил дрехата й, ако му противоречи. Затова измърмори:
— Така ли ти заповяда?
— Аха.
— Колко… разумно… от негова страна.