Навярно последните й думи го успокоиха. Пак се зае с дантелките. След около десетина минути, които й се сториха цяла вечност, той успя да приключи със задачата си и въздъхна:
— Готово.
Тя моментално нахлузи останалата част от облеклото, което се оказа твърде дълго. Обувки с висок ток щяха да бъдат най-подходящи за него, но по това време още не бяха дошли на мода. Трябваше й колан и тя погледна въпросително Гай:
— Сети ли се да ме снабдиш и с пояс?
— Да — грейна лицето му.
Бъдещият оръженосец държеше по-дребните неща прикрепени към колана си. Бръкна под туниката и извади чифт платнени обувки със съвсем тънка кожена подметка. Последва ги дълга везана лента, която явно служеше за колан или, както са му викали, пояс.
— Отлично — похвали го тя и се отпусна на дюшека, за да си сложи островърхите ботушки.
Удивително как одеждите й бяха по мярка, въпреки че бе малко по-едра от жените през Средновековието. Даже прилягаха прекалено точно, заключи Розалин, когато не сполучи да натъкми пояса така, че да не изглежда нелепо. Отказа се да се мъчи с него. Просто щеше да повдига полите си отпред и да остави задната част да се влачи, както и трябваше да бъде.
— Водата, миледи — напомни й юношата.
— Ще стигна и до нея — отвърна тя. — Но първо…
Изхвърча навън без да довърши изречението, за да му попречи да я спре. Той изкрещя името й. По гласа му пролича, че е уплашен, но тя не възнамеряваше да спира. Ако пристанището е наблизо, нямаше да е трудно да стигне до него. Мирисът на море щеше й укаже посоката или щеше да забележи стотиците кораби — над седемстотин според историческите документи. Вървеше много бързо, почти подтичваше, но все пак се оглеждаше на всички посоки за някоя по-висока мачта. Взорът й срещаше единствено палатки, десетки стотици палатки. Започна да се убеждава, че кратката езда, спомената от Гай, е всъщност няколкочасов преход.
Буквално хиляди мъже се размотаваха наоколо и говореха, седяха, приготвяха си закуската на пръснати из бивака огньове, упражняваха бойни техники или лъскаха оръжието си. Малобройните жени бяха от типа, който се придвижва заедно с войската, или поне това внушаваха размъкнатите им дрехи и грубото държание.
Облеклото е било от изключителна важност през Средновековието и красноречиво е показвало принадлежността към дадена социална група. Само богатите благородници са си позволявали натруфени и елегантни дрехи. Премяната на Розалин бе качествено изработена, но тя се опасяваше, че не би я предпазила от неприятности насред армия, съставена от мъже от всички слоеве на обществото. Редиците се попълваха както от аристократи, така и от селяни. Навярно имаше и доста престъпници, понеже при такава сбирщина от хора бе елементарно да припечелват от кражби.
Запъти се обратно към палатката на Торн примирена, че в края на краищата ще се наложи да го изчака. За нещастие не знаеше как изглежда целта й. Когато избяга от Гай, не се обърна назад. Надяваше се, че момчето я бе последвало и скоро щеше да я настигне.
Не бе направила и няколко крачки по обратния път, когато нечия ръка обхвана раменете й и я помъкна в друга посока. Розалин се опита да откопчи, но не сполучи, неизвестният тип я държеше здраво. Погледна го и изстена. Обикновен войник, не по-висок от нея, но як като вол. Млад беше, но усмивката му разкриваше липсващи зъби, а гъстата му брада приютяваше хранителни остатъци и, предположи тя, дузина охранени въшки.
В този момент забеляза още трима подобни нему войника. Водеше я към тях.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Твърде късно й хрумна, че въпреки дрехите си на дама, прическата й беше в ужасен вид, понеже си бе легнала с мокра коса. Изобщо не помисли за това, когато изскочи от палатката. Дамите от Средновековието рядко са си позволявали да излизат навън с рошава или непокрита коса.
За съжаление всеки срещнат щеше да предположи, че току-що е станала от леглото. И тъй като минаваше сама през военния лагер, щеше да си направи най-лошия извод, а именно, че снощи е била с някой войник. Щом се е съгласила да спи с един, защо да не приеме още няколко предложения?
В началото се надяваше, че събраните около нея мъже не мислят така, но от похотливите им усмивчици пролича, че оптимизмът й е напразен. И това не бяха мъжете на двадесети век, които просто щяха да се извинят, ако им обясни, че грешат.
Това бяха груби и недодялани селяни, откъснати от домовете си, за да служат на амбициите на своя херцог, алчни и за най-малките удоволствия, с които да разнообразят иначе скучния си живот. Те знаеха, че скоро ще срещнат смъртта. Норманите щяха да спечелят битката при Хейстингс, но не и без жертви.