Би им съчувствала, ако не гледаха на нея като на едно от оскъдните забавления, които получават. Израженията им ясно подсказваха какви са плановете им. Без значение беше дали е посред бял ден и дали наоколо има народ. Тази групичка или беше доста отчаяна, или не се интересуваше от последствията.
Би трябвало да крещи, колкото й глас държи. А тя се опита да подходи спокойно и просто ги предупреди:
— Ще викам, господа, и ще ви привлека многобройна публика, ако веднага не се отдръпнете и не ме пуснете да мина.
Единият от тях се изсмя на заплахата й. Другият се пресегна, хвана къдрица от дългата й коса и започна да я търка между мръсните си пръсти. Този, който я беше прегърнал през раменете, я придърпа към себе си. Повдигна й се от миризмата на нечистото му тяло.
Един от мъжете залепи ръка на гърдите й, а думите му смразиха кръвта й:
— Ако искаш още да се присъединят към нас, жено, почвай да пищиш. Нямаме нищо против да те споделим и с други.
„Масово изнасилване, ужаси се Розалин, не, благодаря.“ Той беше прав. Не беше забелязала нито един благородник, за да се надява на героична намеса. Не бе сигурна дали и те не са жестоки като васалите си и дали просто не биха се присъединили към останалите.
В края на краищата не само викингите са изнасилвали и плячкосвали след успешна битка. Норманите се подготвяха за война, а насилието бе неразделна част от средновековните сражения, нещо като награда за победителите и допълнителен удар върху победените.
В хрониките се споменаваше заслугата на лорд Уилям, който не позволил на войниците си да плячкосват съседните имения, докато месеци наред държал армията си в очакване да пресекат Ламанша. Но не успял да направи същото и в Англия.
Мъжът, който я прегръщаше, отблъсна от гърдите й ръката на приятеля си. Тя самата жадуваше да го направи, но сега не беше време за благодарности. Той не й помагаше, а уточняваше реда им.
— Аз я открих — изръмжа той. — Аз ще я опитам първи.
Страшно й се искаше другият да възрази. Едно сбиване между тях би й дало възможност да се изплъзне. Но приятелят му просто се засмя и сви рамене. Не се бе шегувал, че ще си я поделят.
Розалин осъзна, че е време да излъже и да спомене няколко известни имена. Молеше се да не са толкова невежи, че да не знаят кои са важните личности тук.
— Гостенка съм на херцог Уилям и отивам да се срещна с него. Доведеният му брат Одо, епископът на Байо, ме придружаваше, но бяхме разделени. Ако някой от вас бъде така добър да ме заведе при херцога ще се погрижа да бъде възнаграден.
— Ще те заведа, където искаш, жено… след като взема моята си награда — отговори мъжът. Обърна я към себе си и приближи уста към нейната.
Щеше да повърне, ако я целуне. И слава Богу, защото не можеше да измисли с какво друго да го спре. Съпротивата не беше изход. Не защото не бе удряла човек през живота си. Боричкането просто би привлякло вниманието на подобни типове, които да участват в нейното поругаване. И без това бяха достатъчно. Въпреки това, когато влажната му уста мокри стиснатите й устни, коляното й се насочи към слабините му. Не успя да го улучи, но нещо все пак го удари и събори. Тя щеше да падне с него, но някой я хвана за ръката и я дръпна назад толкова силно, че едва не изкълчи рамото й.
Нападателят й стенеше на земята и се превиваше от болка. Притискаше ухото си с ръка, а през пръстите му се стичаше кръв. Розалин се обърна и видя кръв по металната ръкавица на великолепен рицар в стоманена ризница. Тя така блестеше на утринните слънчеви лъчи, че Розалин изпита нужда от чифт тъмни очила.
Рицарят беше висок и широкоплещест, а русата му коса бе късо подстригана според нормандската мода. Смарагдово зелените му очи изучаваха по-скоро нея, отколкото поваления грубиян. Последният се опитваше да се измъкне незабелязано. Другите вече се бяха пръснали кой накъде види и тя остана насаме със спасителя си… и с Гай Дьо Анжу.
Зърна момчето зад гърба на непознатия мъж. От напрегнатото му лице разбра, че именно то е довело нейния защитник, след като само не би могло да я отърве от яките войници. Явно е било съвсем наблизо, забелязало е какво става и се е погрижило да извика някой, който действително да успее да я спаси.
Беше безкрайно благодарна. И доста разстроена, иначе веднага би доловила възхищението, с което мъжът я оглеждаше. Но отбеляза факта, че е страшно привлекателен.
Едва потисна желанието си да се разсмее. Спасил я бе автентичен рицар в блестящи доспехи, а на всичко отгоре бе и красив. Това е прастара фантазия, но жените от двадесети век се надяваха да се осъществи единствено в сънищата им. Разбира се, вторият начин бе да се пренесат в миналото като Розалин. А тя предполагаше, че такова пътуване не се извършва често, защото едва ли имаше други прокълнати мечове като този на Торн.