Вдигаше правата си кестенява коса в старомоден кок на тила. Бари беше казал веднъж, че обича естествените наситеночервени оттенъци в косата й. След като скъсаха, тя сериозно се замисли дали да не я боядиса черна.
Изчервяването й тъкмо беше преминало, когато нейният посетител се обади за втори път:
— Трябваше първо да се облечеш както подобава и тогава да ме извикаш, лейди.
Лицето й отново пламна, понеже гласът му издаде, че наистина е… засегнат. Дори сведе поглед, за да провери дали блузата й не се е разкопчала, дали коланът й не е паднал, без да забележи, или пък някой от чорапите й не се е смъкнал. Но не, изглеждаше все така спретната и безлична в немачкаемите одежди от полиестер.
Очилата й се плъзнаха надолу по време на огледа. Бутна ги на мястото им и придоби най-строгото си изражение, тип „недоволна даскалица“.
— Не съм останала тук, за да репетирате репликите си. Ако случайно не сте забелязал, театралната зала е през четири врати.
Тя демонстративно се върна зад бюрото си. Седна, взе най-горната писмена работа и си даде вид, че я чете. Но в действителност чакаше мъжът да си тръгне. Не го чу обаче да прекосява стаята, нито да отваря и затваря вратата. Отново се почувствува притеснена.
Отказа се от опитите да не му обръща внимание и се обърна. Все още беше тук, но поне не се беше вторачил в нея с тези смущаващо сини очи. Разглеждаше стаята й с интерес, сякаш за пръв път виждаше чинове и черни дъски, да не говорим за големите карти на света и ярки плакати на средновековни рицари.
Един от тези плакати привлече погледа му и той сякаш разпозна някого.
— Кой талантлив художник е постигнал такава прилика с лорд Уилям?
В зададения с учудване въпрос Розалин отчетливо долови чужд акцент, който не успя да определи. Тя проследи погледа му, отправен към снимката на мъж с дрехи от десети век.
— Лорд кой?
Сините му очи пак се спряха върху нея.
— Уилям Копелето — каза той и този път тонът му подсказа, че тя не би трябвало да задава такъв глупав въпрос.
Съществуваше само един известен Уилям Копелето, човекът, който бе променил историята на Англия, познат още като Уилям Завоевателят. Каква ли прилика можеше да се открие между него — така както бе изобразен в малобройните оцелели гоблени от единадесети век — и младия модел от плаката, като изключим мускулестото тяло?
Розалин сбърчи чело. Той се шегуваше с нея. Или изпробваше нови реплики, които да подхождат на героя му. И двата варианта не й харесваха.
— Вижте, господин…
Този път той не пренебрегна въпросителната й интонация.
— Наречен съм Торн3.
Розалин се вцепени. Многократно бе чувала игра на думи от рода на „На твоето храстче му трябват и няколко трънчета, Роуз4“ или „Бих искал да съм трън в храстчето ти, Роуз“ — все груби сексуални подмятания на състуденти, за които предполагаше, че са останали в колежанското й минало.
Изведнъж й хрумна, че този мъж не е заблудил се студент от актьорската група. По-скоро някой го бе изпратил да й скрои номер и единственият подбудител, за когото се сети, беше Бари Хортън. Навярно по този начин искаше да й натрие носа, че е спечелил професорско място. Това обясняваше всичко, дори акцента, защото Бари често споделяше в компанията на няколкото чуждестранни преподаватели в Уестърли и на техните приятели. Изглежда си въобразяваше, че така придобива светски опит.
Гневът, който едва бе овладяла в кабинета на декана, сега се върна с пълна сила. Този крадец, този лъжец, тоя боклук — баща й щеше да се обърне в гроба си, ако можеше да чуе мислите й. Тя безжалостно ги потисна с убедеността, че да си служи с обиди е под достойнството й. Но как да не се вбеси от това, което Бари смяташе за смешно!
— Господин Торн…
— Не, Торн е собственото ми име. Торн Бладдринкър. Само вие, англичаните, бихте поставили обръщението „господин“ пред едно честно име.
Господи, беше я чул да говори на меча и използваше момента да направи шегата по-гадна. Сега смущението й беше пълно. А вероятността той да повтори случилото се тук, дума по дума, пред бившия й годеник, съвсем я съсипа.
— Ние, американците, бихме се задоволили и само с „господине“, което и ще направя. Може да си вървите сега, господине, и предайте на господин Хортън, че шегичката му е инфантилна като него самия.
— Благодаря ти, благородна госпожо. Много мъдро постъпваш, като ме освобождаваш. Още по-разумно ще бъде да не ме викаш повече.