— Никога не нарушавай изричните ми заповеди — наблегна той, — без значение кой ти ги предава. Заради твоята инициатива, сега съм задължен на човек, на когото не бих желал да съм.
Това ли го беше ядосало? Или фактът, че тя може да пострада сериозно? Тази мисъл я нарани и тя подхвърли подигравателно:
— Добре де, не е чак толкова страшно.
Спечели си поредното яко раздрусване. Осъзна, че се налагаше да изчака, докато я пусне на земята, преди да се упражнява в саркастични забележки, Крайно време беше да я свали долу. Понечи да му каже, но той не беше свършил с нея.
— Ще стане страшно за теб, когато научи, че ти си моя метреса, а не съпруга.
Розалин не се заблуждаваше за средновековния еквивалент на „любовница“ — жена, към която никога не са се отнасяли с уважение, както в миналото, така и в двадесети век. Тя изкрещя:
— Какво? Как смееш…
— Ако е достатъчно смел, ще си поиска да му се плати за услугата… в натура.
— Той… той не би… — заекна тя вбесена, после додаде: — И предполагам, че ти ще ме дадеш, ако го направи.
— Не. Ще го убия.
Това я разстрои още повече.
— О, разбира се, той върши нещо похвално, а ти се втурваш да му отсечеш главата. Що за благодарност ще е това? Вместо да отвърнеш с едно „Не, няма да я имаш“…
— Това ще е обида, която…
— Да не чувам такива мъжки глупости, Торн. И как, по дяволите, ти хрумна да ме обявиш за метреса?
— Бях принуден да го кажа на лорд Уилям, за да му бъдеш представена по-късно. Той предварително ме беше попитал, а е известно, че не съм женен.
— Защо не му обясни, че съм дама, изпаднала в затруднение, на която си помогнал? Или сестра, която е дошла да те види? Или приятелка?
— А когато види как те гледам?
Розалин възкликна нетърпеливо, безсилна да се освободи от ръцете му и извика:
— Пусни ме!
Той я свали долу и въздъхна:
— Какво ще правя с теб?
Въпросът му я извади от равновесие. Като че ли беше досадно бреме, с което викингът трябваше да се справи.
— Нищо — уведоми го тя. — Не носиш отговорност за мен.
— Напротив, явно не познаваш това време толкова добре. Тук жените са закриляни — или от бащите и съпрузите си, или от лорда, на който семействата им са васални. Никога не са оставяни сами да се грижат за себе си. Ако са без мъжка закрила, не оцеляват дълго.
Ядосваше я факта, че не бе в състояние да му противоречи, макар че изказването му беше отвратително, себично и нечестно. Равенството на половете се бе утвърдило едва по нейно време, което само потвърждаваше колко дълго са господствали средновековните схващания. Наричаха го защита. За нея беше благозвучно име за робство.
Неспособно да обори последното му твърдение, тя го атакува по друг въпрос, за който имаше право да се сърди.
— Следващия път, когато решиш да ни пренесеш във времето, Торн, бъди любезен и ме уведоми предварително. Скитането из непознати места е най-сигурният начин да ми развалиш настроението.
— Забелязах.
— Не, не си — поправи го тя. — Не видя настроението ми, защото не беше тук, когато се събудих. Защо, по дяволите, не ме изчака, за да отидем при херцога?
— Защото дори не се беше зазорило, когато станах, а ти се нуждаеше от почивка, особено след снощи.
Тя мълчаливо го изгледа, тъй като я бе накарал да се изчерви при спомена за случилото се между тях миналата нощ. Какъв подъл ход да предизвика нежни чувства и спомени по средата на спора. Нямаше да се хване на тази въдица, затова потисна спомена и принуди възбуденото си тяло да се успокои. Обърна се бързо, за да се отдалечи.
За нещастие забрави да ритне полите си, преди да пристъпи. Препъна се в тях и захлупи лице на пода. Страшно се сконфузи. Как може да е толкова непохватна, след като се бе справила сравнително добре в спора? Нямаше да помръдне оттук, никога — или поне докато той не излезе от палатката.
Торн не бе съгласен с нея. С една ръка я обърна по гръб. С другата хвана нейната и тъкмо щеше да я изправи, когато внезапно промени намерението си. Коленичи до нея. После гърдите му се притиснаха до нейните, а устните му й напомниха колко обича да я целува.
Толкова но въпроса за оплакванията, недоволството и лошото настроение. Съвсем лесно я накара да забрави за какво се бяха скарали. Измина доста време, преди в главата й да се появи свързана мисъл. Но тя честно си призна, че хич не я е грижа за това.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
— Правиш го много добре — прошепна Розалин, а пръстите й галеха гърдите на викинга.
Не бяха нужни повече обяснения. Торн се изчерви, а тя се засмя. Не беше свикнал с откровеността на двадесети век. Тя също не бе дискутирала открито този въпрос, но някакси усещаше, че с лекота би споделила с него каквото и да е.