— Как тогава бих могъл да се върна тук без да ме повикаш?
Тя мразеше глупавите въпроси, особено когато сама ги задаваше.
— Откъде намери удобно облекло за толкова кратко време? Не си стандартен размер, та всичко да ти става.
— Облеклото си е мое, от предишното ми пребиваване тук. Сложил съм и други в ей оня сандък.
Тогава тя си спомни старите съмнения и всички подробности, които възнамеряваше да научи. В момента не и се събираше информация, но някои въпроси не търпяха отлагане, например…
— Няма опасност да срещнеш самия себе си, нали?
— Не.
— Но това момче Гай се държеше така, като че ли те познава отдавна.
— Да, така е.
— Добре, нека допуснем, че мозъкът ми не функционира с пълна сила днес, така че не те разбирам.
Викингът улови иронията в тона й, но срещна трудност да разбере съдържанието на забележката й.
— Нито пък аз схващам какво имаш предвид.
Розалин въздъхна и се опита да уточни:
— Ако мислех нормално, сигурно щях да проумея това сама. Но тъй като не се справям, защо не ми го обясниш? Бил си тук и преди. Твоят бъдещ оръженосец те познава. И пак нямало опасност да се натъкнеш на другото си аз?
— Вече съм напускал това време веднъж. Доведох ни тук в самия ден, в който собственичката на моя меч е престанала да съществува. Така че бях освободен от вашия свят, за да се върна в моя.
— Престанала да съществува? Починала ли е?
— Така предполагам. Винаги това е било начинът временно да се освободя от Проклятието на Бладдринкър. Единствена ти от притежателките му беше готова да ме отпратиш. Другите с готовност приемаха силата на меча ми и ме задържаха в своето столетие. Никоя от тях не пожела да се раздели с меча, да го даде или продаде на някой мъж, което би ме освободило. Бях свързан с тях, докато не умрат.
— Но ти не знаеш със сигурност дали жената е умряла. Не си бил свидетел, нали?
— Не, тя живееше в Анжу.
Розалин си спомни какво бе казало момчето — че било пратено при Торн за обучение.
— Била е сестрата на Гай, нали? Блайд ли се е казвала?
— Той е говорил за нея?
— Да, тази сутрин.
Торн кимна:
— Да, тя и брат й бяха под настойничеството на лорд Уилям. Нейната преданост заслужаваше възхищение. Бях тук по нейна заповед — да охранявам Уилям и да подпомагам начинанието му.
— Защо прие? Ти нямаш причина да се намесваш в надпреварата за английския трон… не, не ми отговаряй — измънка тя с леко отвращение. — Тъп въпрос. Всяка предстояща битка е подходящо място за теб.
Той избухна в смях:
— Твърдиш, че ме познаваш добре, нали?
— Когато става дума за сражения — изсумтя тя. — Да, считам, че съм на прав път относно теб.
По лицето му се изписа объркване и тя се поправи, преди да я попита:
— Тоест, надявам се, че не се лъжа за чувствата ти относно войните.
— Може би. Но в този случай мисля, че каузата е доста добра. Уилям е истинският крал на Англия. Англичаните ще съжаляват, че избраха узурпатора Харолд Годуайнсън вместо него.
Прииска й се да се засмее. Между другото, в състояние бе да посочи десетина научни източника, които не бяха съгласни с правото на норманите върху английската корона. Уилям Копелето е бил просто един амбициозен мъж. Въпреки това, историята си е история и не е редно да се пренебрегва. Човекът наистина бе станал първият нормандски крал на Англия и наготово е поднесъл страната на своите потомци. Но тя не би спорила с Торн за това. За разлика от него знаеше фактите, които подкрепят двете страни в спора, но не желаеше да се възползва от предимството си. Освен това се сети, че искаше да знае колко време им остава преди норманите да отплават за Англия.
— Какъв ден е днес? — поинтересува се тя.
Той се ухили:
— Празничен ден. Флотата, която се събираше цяло лято, вече е достатъчна да пренесе армията наведнъж. Всичко е готово, а получихме и новини, че Харолд Годуайнсън е напуснал укрепленията си на южния бряг. Утре ще отплаваме.
— Уилям с открил, че противникът му е бил принуден да разпусне войската си поради липса на провизии? — попита тя развълнувано. — Невероятно. Разбира се, документирано е, че Харолд е бил принуден да вземе такова решение поради разпръскването на по-голямата част от бойците му — предимно селяни, заради приближаването на жътвата. Но никъде не е записано, че Завоевателя е знаел за това.
Торн сви рамене:
— Това е маловажно.
— Не е. Това е неизвестна подробност, която се надявах да науча с идването си тук. Можеше просто да отговориш на първия ми въпрос и да споменеш датата и аз щях да ти кажа какво точно ще се случи. Как разбра Уилям за завръщането на Харолд в Лондон?