— Щом едно нещо се е изменило, защо същото да не се повтори и с другите подробности?
Тя признаваше, че е прав. Всичко бе възможно.
— Ще разберем след минути, нека да се добера до книгите си. С тяхна помощ ще открия причината за този хаос. Да се прибираме, Торн.
Той се втренчи в английския бряг пред тях и се поколеба, като че ли имаше право да избира дали да останат за сблъсъка или не. Розалин му напомни, че тя взима решенията.
— Обеща ми, че ще ни върнеш, когато пожелая. Така че да тръгваме, pronto.
— Какво означава това pronto, което непрекъснато…
— Означава сега — почти му се озъби тя, изчерпала търпението си. — И както вчера, както… Просто действай.
Подчини се. Въздъхна, за да покаже колко му е неприятно, и изтегли меча. След миг бяха в съвременна Англия. Но не в спалнята й в Кавеноу Котидж или в някоя друга стая на хубавата стара къща, завещана от прабаба й.
Стояха насред полето, а около тях свиреше вятър. Еднообразието на мрачния пейзаж се нарушаваше от малобройни дървета. Не се виждаха къщи или плевни, пътища или електрически стълбове. Нямаше следа от живот. Над тях плуваха тъмносиви облаци и всеки момент можеше да завали.
Ужасена, Розалин прошепна:
— Къде си ни пренесъл, Торн? Моля те, кажи ми, че е станала грешка.
Но той изрече това, което тя не искаше да чува:
— Доведох ни в твоя дом, в твоето време, както сторих и преди… но той не е тук.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Торн бе съобщил обезпокоителната новина съвсем простичко. Разбира се, Кавеноу Котидж не беше тук. Но защо, чудеше се Розалин. Разрушен ли е или въобще не е бил построяван. А това бе само една от настъпилите промени, осъзна тя. Колко ли други неща се бяха променили?
Познатият й свят не беше същият, но до каква степен? Явно собствените й предци бяха оцелели, щом като тя съществуваше. И навярно външният й вид бе както преди, понеже викингът не я оглеждаше подозрително. Но бяха ли се преселили в Америка прародителите й? Сега англичанка ли беше или все още американка? Имаше ли изобщо такава страна? Или Съединените щати вече носеха ново име?
Вероятностите и въпросите бяха безбройни и безсмислени. Не можеше да получи отговори, ако не намери телефон. Щеше да се обади на Дейвид или Гейл. Зададеше ли им тези въпроси, щяха да я сметнат за луда, но не й оставаше друг избор.
Що се отнася до световната история, не виждаше как ще стигне до книгите си. И да живееше някъде наблизо, представа си нямаше какъв й е адресът и как ще го открие. А и не бе сигурно, че в този свят бе издала нещо, че е преподавател, че бе посещавала колеж, че…
Трябваше й телефон. И библиотека. И трябваше да се справи с нарастващия ужас и със страха, че не е в състояние да върне живота си в обичайното му русло.
— Какво се е случило тук, Розалин?
В гласа му долови единствено любопитство, а тя самата бе на път да изпадне в паника.
— Това, което те предупредих, че ще се случи. Всичко е различно, защото онази битка не биваше да се състои по това време. Но тя бе факт и останалата история го отрази. Получила се е верижна реакция от изменения през по-късните векове и резултатът е… не знам какъв. Близките и колегите ми може да са изчезнали… О, Боже, и всичко това заради лъжливите признания на някакъв шпионин.
Внезапно Торн я прегърна, притегли я към себе си и тя едва не заплака на гърдите му. Но удържа сълзите, постъпката му й напомни, че не е сама. Несъмнено нейният викинг не би позволил на никого да я нарани и щеше да я закриля. Изпита чувство на сигурност и потисна опасенията си, които излизаха извън контрол.
Почерпи от силата, която Торн с готовност й даваше. С въздишка отбеляза:
— Необходим ми е телефон, за да се обадя на брат си, но изглежда наоколо няма такъв. Убеден ли си, че си ни довел в правилния век? — добави тя с надежда. — Да не си сбъркал със стотина години?
— Не, казах ти, мечът се връща в собственото си настояще, независимо от промените в него.
— Е, добре, значи механизмът на това прескачане във времето ти е ясен — въздъхна тя. — Май се налага доста да повървим, докато попаднем на някой, който да ни помогне или да ни упъти към най-близката библиотека или телефон… ако те изобщо съществуват.
Преди тази мисъл да усили страховете и, нещо друго й хрумна и лицето й грейна от вълнение.