Тя изсумтя наум. Дори не се опита да разтълкува странните му думи. Беше му казала да си върви. Продължи да не му обръща внимание, забила поглед в писмената работа, която все още държеше. Но възнамеряваше да извика пазача, ако до две минути не си тръгне.
И тогава повторно я стресна далечният тътен на гръмотевица. Спомни си какво се беше случило предния път и бързо затвори очи, но това не й помогна особено. Светлината на мълнията изпълзи класната стая, все така ярка, въпреки стиснатите й клепачи.
Е, цветните петна пред очите й не бяха толкова много и когато ги отвори, видя през прозореца двора и сградите на колежа. Нямаше нито вятър, нито или дъжд. Намръщи се. Затишието нищо не означава, разбира се. След броени секунди можеше да ги залее порой. Проклети синоптици. Толкова ли им беше трудно да направят една точна прогноза при съвременните технически възможности? Несъмнено прищевките на Майката Природа не желаеха да се подчиняват на техните предвиждания.
Но поне бързият оглед на стаята показа, че посетителят си е отишъл. Розалин се зае отново с работата си, като се помъчи да изгони представата за ухилената физиономия на Бари Хортън, когато разбере какъв успех е пожънал номерът му. Сигурно си мислеше, че е все така наивна, както при първата им среща, когато повярва на всичките му лъжи и обяснения в любов.
Единствената утеха, останала й след тази катастрофа, беше, че твърдо е съблюдавала моралните принципи на баща си. Бари Хортън надяна на ръката й годежен пръстен и открадна двегодишните й проучвания, но не успя да се вмъкне в леглото й. Поне за това бе благодарна. Явно подсъзнателно е разбирала, че не е искрен. Или чувствата й към него не са били така силни, както си е мислела. Слабо успокоение на фона на това, което бе загубила, но все пак беше нещо.
ГЛАВА ТРЕТА
— Е, ще ми го покажеш ли или не?
Розалин се ухили и седна до Гейл на ръба на леглото. Продълговатата дървена кутия лежеше върху раклата. Снощи Розалин бе пристигнала в къщата на приятелката си толкова късно, че не им остана време да си поприказват. Сега тъкмо бяха приключили със закуската и тя сподели с Гейл, че е получила дългоочакваната антика и даже я носи със себе си. Гейл беше наясно с историята на меча. Всъщност беше наясно и с всичко около самата Розалин.
Израснаха заедно в малко градче в щата Мейн, завършиха едни и същи училища, дори един и същи колеж. Откакто се помнеше, Гейл беше част от живота й и нейна най-близка приятелка. Никой, дори Дейвид, не я познаваше толкова добре — все пак Розалин споделяше и най-незначителните си преживявания с нея, а не с брат си.
Изобщо не си приличаха. Розалин имаше кестенява коса и шоколадово кафяви очи, а приятелката й беше руса и синеока. Първата бе висока, срамежлива по природа и си падаше малко книжен плъх. Втората беше ниска, закръглена от детинство и не се страхуваше от нищо. Характерите им взаимно се допълваха.
В училище и двете не бяха излизали с много момчета. Не защото Гейл не бе опитвала, но в юношеските си години не бе привлекателна и момчетата често й отказваха. Отмъщаваше им с кръвни обиди и така отблъскваше дори тези, които биха проявили интерес към нея.
Розалин, от друга страна, просто нямаше време за приятели. Знаеше какъв иска да бъде живота й и получаването на отлични оценки бе част от този план. За жалост не можеше да се похвали с изключителни умствени заложби и се налагаше да заляга над уроците повече от другите, за да изкара необходимите бележки. Постигна сегашния си пост с цената на години упорит труд. Но от много четене не успя да се порадва на активен социален живот.
Гейл се бе разхубавила. Е, все още си беше закръглена, но това не я притесняваше, а всички я харесваха заради лъчезарната й усмивка. След втори курс заряза колежа и се ожени за третия мъж, който й предложи брак.
Розалин не би направила подобно нещо, дори и някой да се беше сетил да поиска ръката й. Момчетата идваха при нея, за да им помогне в учението. Малобройните й гаджета бързо откриваха, че представите й за добре прекарано време изключваха натискане на задната седалка на колата. И понеже те предпочитаха да правят точно това, бързо си намираха други приятелки.
Бари Хортън се оказа първият мъж, когото тя допусна до себе си. Гейл симулира припадък, когато научи за това и изкрещя „Най-сетне“, защото по онова време Розалин бе на двадесет и шест. Бари пристигна като преподавател в колежа Уестърли година след нея и я привлече заради общата им любов към историята.
Незавършила последния си курс, от колежа Уестърли и още няколко престижни учебни заведения забелязаха високия успех на Розалин и я поканиха да работи при тях. Предпочете Уестърли, разположен в малко градче само на три часа с кола от къщата, в която тя и Гейл се бяха преместили. Втората причина за избора й бе обещанието да стане хоноруван преподавател още на първата година, ако отговори на всички изисквания. И тя се справи.