Междувременно щеше да се погрижи другото му аз да не пристигне твърде рано и да влезе в страноприемницата, докато Торн е там. Не можеше да си представи какво ще стане, ако се изправят един срещу друг, но предпочиташе да не научава.
За нещастие времето минаваше, а тя чу стъпки, преди любимият й да я извика от другата страна.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Розалин затаи дъх и надникна иззад ъгъла на сградата. Напрегна взор и… беше другият Торн! Още не бе стигнал до осветеното от факлите пространство пред хана. Когато най-сетне го направи, очите й се разшириха от учудване.
Изглеждаше доста по-едър, но това сигурно се дължеше на нервността й. Пак си беше Торн, но не този, с когото се бе сближила.
Светло кестенявата му коса бе може би малко по-дълга и малко по-рошава от обикновено. Не харесваше модата на норманите да носят косите си къси. Та какво бе очаквала — да се съобразява с условностите повече от нейния викинг ли? Те бяха един и същи човек, но в различни етапи от живота си.
А този не я познаваше.
Нервността й се превърна в тревога. Защо любимият й така настояваше да не се среща с другото му аз? Толкова различен от него ли беше? И тогава сама се сети. Разбира се, че ще е различен. Толкова векове ги деляха. Този, с когото общуваше, беше живял много по-дълго и несъмнено бе по-зрял и улегнал, а и се бе научил да контролира емоциите си.
Ако продължаваше така, щеше да се придума да не свърши това, което бе длъжна. Той беше почти до вратата. Не й хрумваше с какво да го задържи извън кръчмата, освен да се втурне и да препречи пътя му, за да не я подмине. Но щеше да я вземе за побъркана. Естествено, не бе необходимо да го залисва дълго… поне така се надяваше.
С тази мисъл тя извика:
— Извинете, нуждая се от помощта ви.
Той се озърна, но след миг пак посегна към дръжката на вратата. Розалин осъзна, че не я вижда и бързо се измъкна от сенчестия ъгъл, за да попадне в полезрението му.
Факлите осветиха жълтата й дреха и привлякоха погледа му. Той отдръпна ръка. Явно в момента разполагаше с цялото му внимание.
Безпокойството й нарасна, понеже не бе измислила какво да му каже. В нейния век би било лесно да му загуби времето. Щеше да го попита за посоката на нещо си и да се престори на тъповата, за да повтори няколко пъти указанията си. Накрая щеше да има ясна представа накъде да върви, но и един ядосан добър самарянин пред себе си. Като се има предвид обаче, че дамите в средновековна Англия не са скитали из градовете нощем без придружител, идеята отпадаше. Вече си бе изпатила от шляенето сама, и то посред бял ден.
Сините му очи изследваха тялото й бавно и подробно. В нейното време биха приели такъв оглед за обиден, но сега се намираха в епоха, в която мъжете редовно си го позволяваха. Той, или по-скоро нейният викинг, и преди го бе правил. Но това не беше нейният Торн, не трябваше да го забравя. Този тук я виждаше за пръв път. Слава Богу, не можеше да забележи изчервяването й на светлината на факлите.
Когато погледът му най-после срещна нейния, той не се поинтересува от каква помощ се нуждае, а попита:
— Къде са придружителите ви, лейди?
Розалин въздъхна с облекчение. Току-що й беше предоставил извинение, за да го задържи. Ако умът й не бе толкова размътен от срещата, щеше да се сети и без неговата намеса.
— Изгубих ги — отговори тя с подобаваща доза объркване в гласа си.
— Изгубихте ги?
— Свитата ми… Някак си се разделихме. Вече от часове обикалям и ги търся. Но се страхувам да продължа сама. Не познавам района, а той ми се струва крайно… непривлекателен.
— Накъде се бяхте запътили?
— Към празненството на херцога.
Той кимна доста рязко. „Значи това му е отколешен навик,“ помисли си тя и с мъка потисна усмивката си.
— В хана сигурно има служители на лорд Уилям. Ще изпратя няколко от тях да ви заведат където пожелаете.
— Не, не, недейте — изстреля тя и напрегна мозъка си. Щом й хрумнаха основания за молбата, продължи: — Войниците на херцога са прочути сплетници, а не искам да се разнася, че съм се скитала сама край пристанището. Ще съсипят репутацията ми. Сега единствено вие и предишните ми придружители сте въвлечени в ситуацията. Но ще бъде позор за тях да си признаят, че са ме изгубили и ще си мълчат.
Изглежда думите й го удовлетвориха, но все още не беше склонил лично да се ангажира:
— Нямам време…
— Зает ли сте?
— Не, но…