При тази провокация той я хвана за ръка и толкова бързо я задърпа по улицата, че тя се ужаси. Бе провалила целия си замисъл. Възнамеряваше да го разсее за малко, а той я помъкна след себе си. Щеше да й бъде адски трудно да намери своя викинг… ако сполучеше да се измъкне от този тук.
— Почакайте!
Той спря. Но не за дълго, подсказваше изражението му. Тя отчаяно се впусна в приказки:
— Явно тази вечер няма да се присъединя към гостите на херцога, така че защо да бързаме? А и в момента… — тя направи пауза, събра смелост и продължи: изгарям от желание да усетя вкуса на устните ви.
Не би завършила толкова дръзко, ако не беше уплашена. Но тази дързост си имаше и последствия. Той я придърпа към себе си, обгърна лицето й с длани, наведе надолу глава…
И тя най-сетне чу името си откъм тъмния край на улицата.
Взе решението си бързо и макар с нежелание — окончателно. В мига, в който устните му докоснаха нейните, тя плъзна крак зад него и го блъсна с все сила. Той падна на земята, а тя хукна като фурия, докато не се блъсна в нечии здрави гърди.
— Веднага ни пренеси далече от тук! Може би ме преследва… знаеш кой!
— Преследва те и още как — отсече Торн. Сграбчи ръката й малко по-силно от необходимото и тя леко повдигна вежди. — Сега вече си спомням, Розалин. Бога ми, само как те търсих!
Тя отвори уста от изумление. За щастие, когато я затвори бяха на друго място и в друго време и нямаше опасност двете аз на Торн да се срещнат. Прииска й се изненадата и неудобството й също да бяха останали в миналото. Но те, за зла беда, я придружиха през вековете.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
Розалин бе покрусена. Никога не се бе чувствала толкова неловко. Искаше й се да потъне вдън земя и не погледна Торн в очите. Той все още я държеше за ръка, а тя стоеше с гръб към него, за да скрие пламналото си лице.
„Сега вече си спомням.“
Как не се сети? Логично бе да предположи, че той веднага ще си припомни всичко, случило се с по-младия Торн в миналото.
Паметта на викинга сигурно съхраняваше ярки подробности за всичко, което бе казала или вършила в присъствието на другото му аз. А в този миг онзи Торн обикаляше да я търси.
Изстена. Прекалено наивно бе да се надява, че той бързо ще забрави последните събития, само защото над деветстотин години деляха двата момента. Не можеше да разчита на такъв късмет и Торн скоро потвърди опасенията й.
Не и позволи дълго да го пренебрегва. Сложи ръце на раменете й, като че ли да прецени вината й, а думите му бяха изпълнени с гняв:
— Предупредих те…
— Недей — прекъсна го тя. — Вярно е, че не се справих с него… с теб… по най-подходящия начин, но не е необходимо да ми го натякваш.
Ала той възнамеряваше да направи точно това.
— Само едно нещо му се въртеше из главата — да те вкара в леглото си, а ти го окуражаваше.
Тя се извъртя към него и започна плахо да се защитава:
— И какво трябваше да предприема? Да разисквам с него магии на призоваване и мечове, над които тегне проклятие ли? Щеше да си помисли, че му се привиждам. Или че съм вещица, а тогава щеше да ме зареже без колебание и да се сблъска с теб. Спасих те от ужасяваща световна катастрофа или от каквото там щеше да се случи при подобен сблъсък, така че защо се оплакваш?
— Ти си интелигентна жена, или поне това ми повтаряш открай време — промърмори той. — Би могла да отклониш вниманието му с непрестанното си дърдорене. С мен често го практикуваш.
Розалин се изчерви още повече. Добре парира въпросите й. Нима беше прав? Нима от любопитство бе решила, че единственият избор е да предизвика сексуалния интерес на другия Торн?
Сега, когато бяха извън критичната ситуация, и идваха нови идеи. Например да си измисли нараняване, нещо като изкълчен глезен. Щеше да му каже, че е изпратила човек да намери помощ и да го помоли просто да остане с нея, докато тя пристигне. Навярно не би изоставил дама в беда. Но можеше и да не прояви кавалерство. Щом като се е стремял основно към битки и жени, тя е щяла да му пречи.
— Да не би да съм засегнала честолюбието ти като те… го надхитрих и се измъкнах? Затова ли се сърдиш?
— Не, ядосан съм, понеже му позволи да те докосне! — изръмжа той.
Тя премигна. После не се сдържа и се разсмя.
— Ревнуваш от себе си? Хайде де, Торн, не е ли малко нелепо? Помисли си само, ти и той сте все пак един човек, поне за мен. Даже и вековете разлика във възрастта не са от значение, понеже той изглежда досущ като теб…
— По-стар съм от него едва с няколко години, но няма да отречеш огромните различия между нас, нали? Аз те познавам доста добре, Розалин, а той никак. Въпреки силното си желание, никога не е изпитвал удоволствието, което тялото ти доставя. В какво тогава сме еднакви?