Той повдигна вежди:
— Да приема ли, че не си готова да тръгваме?
— Не избягвай въпросите ми. Не мърдам от това място, докато…
Той я прекъсна със смях:
— Тази сутрин си загубила чувството си за хумор, Розалин. Не е тайна, че времето във Валхала е особено.
— Но с какво?
— Един ден там би могъл да се равнява на пълен цикъл години тук в твоя свят.
— Пълен цикъл?
— Наричате го столетие.
Не му повярва.
— Не ми разправяй, че си на хиляда години.
Торн се разсмя:
— Не, на последния си рожден ден навърших едва три десетилетия.
— Само на тридесет години ли си?
— По-стар ли ти изглеждам? — ухили се той.
Розалин се почувства пълна глупачка. Разбира се, че не изглежда над тридесет. Просто бе стигнала до логичния извод, че щом е роден преди хиляда години, това трябва да е възрастта му и, следователно, че е безсмъртен. Не бе предвидила, че времето във Валхала почти не тече.
— На колко години беше, когато те проклеха?
— По-малко от двадесет.
— Значи в действителност не си безсмъртен, нали? Остаряваш, но с необичайно бавно темпо.
Кимна рязко. Типично за него. А на нея й беше трудно да приеме тази новина. Беше решила, че е твърде стар… поне за нея. Явно трупаше годинки, само когато го призоват. Би могъл да остарее с нея…
Потисна вълнуващата мисъл. Не беше сега моментът, по-добре да научи това, което я интересуваше.
— Защо изобщо те прокле тази вещица, Гунхилда? Да не би да се е упражнявала в магьосничество и ти да си се оказал под ръка? Или си изпроси клетвата?
— Само отказах да се оженя за дъщеря й — изсумтя той.
Розалин премигна от изненада.
— Дъщеря й желаеше ли да се омъжи за теб?
Викингът поклати глава:
— Не, тя не ме харесваше. Обаче Гунхилда ламтеше да се свърже със семейството ми. Нямаше смелост да се обърне към Тор и дойде да предложи на мен.
— И ти не склони?
— Дъщеря й беше вещица, Розалин, два пъти по-стара от мен грозна брантия. Но сгреших, че се изсмях. Това я вбеси. Прокле мен и меча ми на място, но не й беше достатъчно. Уби и врага ми, Волфстан Лудия, за да ме тормози цяла вечност.
— Не съм забелязала да го прави — предпазливо произнесе тя, в очакване някой дух да изскочи всеки миг.
Торн тихо се засмя:
— Първо на първо, Волфстан няма много тук — посочи той главата си. — Така че му е трудно да ме открие, когато ме извикат. На няколко пъти успя да се появи, но аз набързо го пратих там, откъдето бе дошъл. Все пак жалко, че късметът му изневерява. Добър боец е и ме забавлява.
За малко не го удари заради последните му думи. Чудесно развлечение, когато животът му е наистина в опасност, няма що. А и тоя опитен боец Волфстан да стои надалеч, докато тя е тук. Ако се наложи да гледа Торн в битка, от която зависи живота му… Да не бе задавала тия въпроси въобще.
— Е, загубихме доста време — промърмори тя. — Хайде окончателно да оправим историята, за да мога да продължа нормалния си живот.
„И, добави тя наум, да реша какво да правя с викинг, който смята да остане при мен.“
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Изпадна в шок, когато се озова сред десетки хора направо на палубата на кораб. Така се вцепени, че Торн трябваше да я дръпне от пътя на моряк, понесъл на рамо голямо буре. Последният не я беше забелязал, появила се бе толкова внезапно.
Розалин се облещи с отворена уста. Викингът се смя на изражението й, докато не му заби един лакът в корема.
— Не е смешно — гневно прошепна тя. — Осъзнаваш ли, че тези хора можеха да станат свидетели как се материализираме от въздуха? Удивена съм, че никой не пищи, не ни сочи с пръст и не призовава да ни изгорят на кладата.
Той силно я притисна към себе си, най-вече да се предпази от лактите й, и прошепна:
— Успокой се, Розалин. Най-много да решат, че първо са видели мястото празно, а после ние бързо сме го заели. Едва ли са усетили появата ни, всички са заети с трескавата подготовка за тръгване. Даже и да са ни зърнали, по-скоро ще се усъмнят във сетивата си, отколкото да се опитат да обяснят на себе си или на другиго какво се е случило.
Навярно си мислеше, че много елегантно е премахнал тревогите й. И понеже никой не ги сочеше и не пищеше, тя прие, че доста добре е преценил човешката природа. А и толкова бе свикнала с мълнията и гръмотевицата, които неотклонно ги придружаваха дори когато тя бе с него, че вече не им обръщаше внимание. Но това не се отнасяше за мъжете наоколо, те веднага щяха да погледнат небето да не би да се задава буря.