При тази суматоха опасността някой да види внезапното им пристигане беше наистина по-малка. Но от това не й стана по-леко, беше сърдита на викинга, че така я уплаши.
Тихо измърмори:
— Напомни ми да ти покажа телевизора, когато се върнем в моето време. Или още по-добре — да те кача да се повозиш на една от ония големи птици.
Чу я, разбира се, беше прекалено близо. Усети вълнението му.
— Възможно ли е да се яздят гигантските птици?
При този изпълнен с нетърпение въпрос тя безпомощно вдигна очи. Как не се сети, че идеята ще му хареса. Не бе в състояние да му отмъсти, като го накара да се пули срещу нещо, което липсва. Не си даде труд да изтъква, че ония „птици“ приличат на автомобилите. Опитът й за възмездие се обърна срещу нея самата и не и беше смешно.
— Забрави за това, Торн. Да, яздят се, но не както си свикнал. Та, освен че сме на някаква палуба, къде се набираме и какъв ден сме?
Той сви рамене:
— Не зная датата. Просто си представих кораба „Мора“ преди да поеме курс към Англия.
— Е, тъй като до голямата битка всичко тук е протекло нормално, надявам се, че сме двадесет и седми септември, когато флотилията е отплавала за Англия, а не Дванадесети, когато е стигнала едва до Сент Валери, за да заеме по-добра позиция и корабите са хвърлили котва поради прословутия северен вятър — тя въздъхна. — Така или иначе, ще чакаме доста. Ако твоят оръженосец ще ми търси тоалети, сега му е времето, а не като стигнем в Англия. Наясно ли си къде е в момента?
Торн се замисли и смръщи чело.
— Не, ще трябва да го намеря. Но не бих те оставил тук сама, докато го…
Изведнъж прекъсна и се усмихна на някого зад нея:
— Лорд Уилям, мога ли да ви представя лейди Розалин?
Тя се обърна, както си беше в ръцете му. Все още бе с отворена от учудване уста, но не се усети. Сега разбра защо викингът бе заключил, че плакатът на средновековния рицар в стаята й е портрет на Уилям Копелето. Приликата между фотомодела и действителната личност беше направо неестествена. Някой в нейното време неволно бе направил удара на живота си.
Най-сетне срещна великия мъж, а всичко, което й дойде наум бе да кимне и да каже почтително:
— Ваше Величество.
Той се разсмя:
— Още не, миледи, но… скоро.
Тя силно се изчерви, ала грешката бе неизбежна. В края на краищата беше станал крал на Англия и историческите книги до една го наричаха така.
— Милорд, бихте ли взели дамата под своя закрила, докато установя къде е моя оръженосец?
— Разбира се, Торн, и доведи момчето със себе си. Бих предпочел да пътувате на „Мора“ с мен, тъй като все ми изчезваш от погледа. Когато Гай Дьо Анжу не го откри, сподели с мен опасенията си, че нещо лошо те е сполетяло. Ще се наложи да ми обясниш къде си скитал.
Торн кимна в съгласие, прегърна Розалин и внезапно тръгна, оставяйки я на грижите на херцога. Тя нямаше никаква идея какво извинение смята да предостави по-късно за седмиците отсъствие. Невъзможно бе да признае, че е бил във Валхала, където пребивава между две призовавания, макар че това би се приело като приказка за забавление на околните. Обаче Уилям щеше да настоява да чуе нещо по-смислено, иначе не би го споменал.
Но Розалин не се притесни. Не бе за вярване, че се радва на пълното внимание на Уилям Нормандски, понеже приближените и последователите му по изключение бяха заети с други задачи. На това се бе надявала, когато се съгласи да пътува с Торн. Неизвестните неща, които можеше да й каже за себе си, за надеждите си, за осъществените и неосъществени планове, щяха да направят книгата й уникална.
От гледна точка на историческото проучване времето, което Розалин прекара с Уилям, бе загубено. Научи само, че наистина е двадесет и седми септември. Тя зададе няколко въпроса, но когато той й хвърли подозрителен поглед си затвори устата. Любопитството й сякаш го учуди, а тя не би поела отговорността отново да обърка историята. Особено във връзка с човек, който така влияе върху нейния ход. Достатъчно беше по-нататък да спомене нейна забележка пред някого или нещо от този род, един Бог знае какви промени щяха да настъпят.
Не си струваше риска. Щеше да се задоволи с ролята на наблюдател. И подробностите са важни — щеше да опише периода и хората по най-достоверен начин, защото сама ги бе видяла. Трябваше да се примири с разочарованието, че няма да събере други непознати факти.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Торн се върна чак вечерта и доведе на „Мора“ Гай Дьо Анжу. Розалин се бе залепила за релинга и го търсеше с поглед. Започна да се притеснява, когато наближи моментът за тръгване. Всъщност двамата пристигнаха петнайсетина минути, преди корабът да вдигне котва, а от това настроението й не се повиши. Ако не се бяха върнали навреме, щеше да бъде принудена да напусне кораба без да знае къде да ги търси.